Sonnet 20

 by William Shakespeare

 A woman's face with Nature's own hand painted
Hast thou, the master-mistress of my passion;
A woman's gentle heart, but not acquainted
With shifting change, as is false women's fashion;
An eye more bright than theirs, less false in rolling,
... Gilding the object whereupon it gazeth;
A man in hue, all 'hues' in his controlling,
Much steals men's eyes and women's souls amazeth.
And for a woman wert thou first created;
Till Nature, as she wrought thee, fell a-doting,
And by addition me of thee defeated,
By adding one thing to my purpose nothing.
But since she prick'd thee out for women's pleasure,
Mine be thy love and thy love's use their treasure.

Ами да!

caribiana

Нямам време да бъда нещастна.
(Да върви по дяволите любовта!)
Това лято, преди да угасне,
ще изригне в хиляда слънца.
Още сто милиона дъждинки
ще целунат тревите в зори.
И звездите, преди да изстинат,
ще родят милиарди звезди.
Триста вятъра още ще духнат
над зеленото тънко море.
На съня ми, през пъстрите хълмове,
ще препуснат сто диви коне.
Още двеста Луни ще погледнат
с ококорено кръгло око.
Има, май че - безброи вълшебства.
А със мене - безброй и едно

Есен

Алфонс дьо Ламартин
Привет, гора, с венец, обран от листопада!
Жълтеят се навред окапали листа.
Последни ясни дни, привет! Във траур страда
природата — със мен в съзвучие е тя.

Минавам замечтан по пустата пътека;
обичам тъй до мен да се процежда пак
последна светлина, сподавена и мека,
на слънчев лъч, огрял през гъстия клонак.

През късна есен тук природата е бледна
и аз потръпвам цял пред нейните очи:
отива си другар, с усмивката последна
на устни, чийто чар смъртта ще изличи.

И тъй, със тиха скръб, че млъкнаха в сърцето
надеждите безброй за бъдещия ден,
обръщам се назад и виждам туй, което
в живота е било пропуснато от мен.

Земя, небе, поля, природа несравнима,
пред гроба си една сълза дължа на вас!
В простора — аромат, в светлика нежност има,
погледнеш ли ги тъй в предсмъртния си час!

Животът бих изпил съвсем до дъно, боже,
защото след сместа от жлъчка и нектар
накрая, утаен, във тази чаша може
да има капка мед — за мене сетен дар!

Във бъдещите дни към щастие съдбата
ме води може би и след безброй тегла
една душа, до днес за мене непозната,
със моята душа съзвучна би била!…

Но всяко цвете мре — за сбогом то тогава
изпраща аромат на всичко свое тук,
а моята душа в смъртта си преминава
като опечален и мелодичен звук.

...

от Рейни

 ... мразя, но от определени неща се разбивам безостатъчно.

Мразя да ме унижават, да ме притискат до стената,

да усещам отвътре някакво нищо.

Мразя да ме съжаляват, да се чувствам смачкана.

Мразя да съм силна, и да го демонстрирам. 

И точно тогава дори да не мога да заплача...

Мразя да бият кучета. И деца. Мразя насилието -

и в червата си. Нищо, че мога да застрелям.

Мразя ехидния цинизъм, простаците, наглото безочие.

Мразя безхаберието на близките, на приятелите -

да ме нараняват смъртоносно, когато съм разтворена...

Мразя снобите. Показността. Фалша. Игрите.

И моите - когато аз играя по нечия свирка.

И успеха. Оня, придобит с цената на трупове.

Мразя да ми съсипват усмивката.

И да се усмихвам насила...

Мразя самодоволните муцуни, гаврата с хората.

Мразя сухото “благодаря”,

когато съм раздала абсолютно всичко си АЗ.

Мразя връзките.

И контактите, защото нещо биха ми донесли.

Мразя консумацията на мигове.

И после все едно нищо не се е случило.

Мразя да ме зарязват,

когато имам мълчаливо изпиваща нужда.

Мразя да ми отнемат мечтите.

И никому да не вярвам.

Мразя лъжите. И да ме убиват с истини,

забравяйки, че и аз ЖИВЕЯ.

Мразя блудкавите, сладникави коктейли -

не само като питие.

И заемите - да съм длъжна. Не за материалното.

Мразя да се натрапвам. Да прося  внимание.

Мразя да се моля...

Мразя двойната любов - да съм някакъв придатък.

“Малката стопанка на голямата къща”

е измислица.  

Да обичаш едновременно... Ще ми кажеш ли как е?

Мразя да съм ничия. И псевдосвободата.

Мразя "стриптийза" - на стъкления подиум да разголя душата си. 

А всички видяли я да я сграбчат, да я смачкат и натъпчат в задния си джоб.

Мразя "груповия секс".

Ревнива съм, но не това е причината -

ненавиждам, мразя да те деля .

А самата аз да съм поделяна...

Мразя съвършения ред - всяко нещо да си знае мястото.

Мразя "лещата". И здравословната храна насила.

От полезност.

Мразя да ми казват “нямаш избор, трябва...”. Ужасно е.

Мразя думите “винаги” и “никога”,

когато ме обричат на безпътица...

Мразя да не си изпълняват обещанията.

Мразя и празнодумието, както и нищо да не ми обещават,  

сякаш съм въздух, празно пространство...

Мразя чувствата по задължение. Мразя и да съм навлек.

Мразя да ме боли до безсъзнание. И да съм сама сред тълпа от "приятели".

Май много “мразя” се събра, а?

Има още. Мразя всичките... добронамерените доброжелатели.

Онези с изкривените усмивки, с "приятелското рамо", което освен да ми тежи

се забива дълбоко в сърцето ми, като онзи меч - на Артур.

Не знам и как се нарича,

и дали понятието е точно “мразя”,

и нищо, че обикновено ти знаеш -  

разказвам ти, защото някога имам чувството, че се интересуваш... 

Но всъщност не е така.

Аз говоря, а ти гледаш през мен... а дали виждаш друг, освен себе си...

...приятелю...

Все тебе търся, приятелю

на Папи единственият ми приятел
Все тебе търся
приятелю
когато ме стегне чепика
когато се смея наужким
а щурецът в душата ми вика
когато ми писне от тези
с фалшивите думи и чувства
когато навън е студено
а вътре е празно и пусто
все тебе търся
приятелю
за уморения кораб пристанище
да позакърпиш платната ми
да ме гушнеш мълком на рамото
и няма нужда да ти се правя
на по-добра и на по-красива
ти винаги ме приемаш такава
дори когато не ме разбираш
твоето тихо присъствие
е като водата от извора
дето цял живот всички го търсим
но само избраните го намират

Нарисувай ми

на Мишо
Нарисувай ми в парка януарския сняг
и лудия танц на снежинките в мрака.
Знам, че го можеш. Нарисувай снега,
че да минем по него той отново ни чака.

Нарисувай ми още априлския дъжд
и щастливото босо и мокро момиче.
Нека да тича с разпиляна коса,
с обувки в ръката и безумно обичано.

Нарисувай ми после онази мечта
на двамата влюбени и спрялото време
в онази мансарда, далеч от света,
събрала звездите от всички вселени.

Нарисувай китара и песен в нощта,
стихове, филми и книги любими,
френски шансони и дълги писма,
нежни ръце и очите ни влюбени.

Недей да рисуваш гари и влакове!
Нито пък сълзи и тъжни раздели,
и думи нечути, отнесени с вятъра.
Нарисувай ми Нежност, Любов и Споделяне!

Не разплаквай ЖЕНА!

от:http://www.jenite.net/2008/08/blog-post_4081.html

Внимавай много,
когато разплакваш Една Жена!
Защото Бог брои сълзите й...

Жената не случайно е създадена
От Реброто на Мъжа.

Тя не е направена от краката на Мъжа.
За да не бъде потъпквана...

Не е създадена и от Главата на Мъжа.
За да не е по-горе от него...

Сътворена е от гърдите на Мъжа.
За да е равна с него...

Малко под ръката му.
За да бъде защитена от него...

На нивото на Сърцето му.
За да е ОБИЧАНА от Него!...

My Light

Love of my life

Here I am,
What a nice place to be,
I never thought I'd see the skies separate for me,
And here I am,
What a nice surprise,
If only I had known what life was like on this side.

You always bring me life
And you helped me find my way,
A gentle kiss good night,
Is the innocence I crave.

Here I am,
Humbled and amazed,
This beautiful little miracle of life,
Was gifted to me.
And here I am,
I never thought I'd say,
If ever I could live my life again,
I'd live it your way.

You've always brought me life
And you've helped me find my way,
A simple kiss good night is the innocence I crave,
I'd never waste your time,
I'll never cause you pain.
I'll love you all my life,
I'll love you everyday.
Love you every day!

Under the light you shine on me,
I promise I will be there for you baby,
I never wanna leave you anyway, you've become my
light
I cross my heart that's in your hands,
That I hope you will always be my best friend.
I promise I will be there 'til the end.

You've become my light.

Under the light you shine on me,
I promise I will be there for you baby,
I never wanna leave you anyway, you've become my light

Cross my heart that's in your hands,
And hope that you'll always be my best friend,
I promise I will be there 'til the end,

You've become my light.

Айн Ранд

Да си силна и независима жена през 21 век е нещо напълно естествно, но да си такава в началота на 20 век – това вече е героизъм. Малко са жените философи, да не кажа че освен Айн Ранд не се сещам за друга, толкова отявлена и свободомислеща. Възхищавам й се за смелостта, за точните определения и най-вече заради упоритостта, с която отстоява убежденията си
“Ценност е онова, което ръководи, мотивира и стимулира развитието на отделната личност прогресивно.“
В този смисл, Ранд застъпва идеята за един рационален егоизъм, което означава разумно, продуктивно действие за собствена полза при спазване правата на околните индивиди - правото на живот, свобода и собственост. Тези права са условието за пълноценно и имащо смисъл за индивид и общество съвместно човешко съществуване.
Под рационален егоизъм Ранд има предвид подчертано единствено правото на рационално себеопределение, на рационално взимане на собствено решение и правене на личен избор, максималното отделяне от груповото влияние, така че индивидът да добие най-ясна представа за собствената си личност, способности и екзистенциални цели. Именно чрез парадигмата на рационалния егоизъм, Ранд дефинира границите на неприкосновеността на човека – и от там на социалното мнозинство – защитата на личните права и свободи не допуска вмешателство, контрол, абсорбиране или насилие над по-слабите от страна на по-силните – в социален, икономически, политически и психологически аспект. В този контекст дори парите като разменно средство за стойността на даден предмет или услуга между хората имат морално значение и морални граници, според Ранд.
Книгите на Айн Ранд не са обикновено четиво. Затова, преди да посегнем към тях, е нужно да знаем, че силата им е сравнима с мощността на истинско интелектуално цунами. Те създават нова парадигма за света, основана на рационалния егоизъм в човека, неговата лична неприкосновеност и морала при отстояването на собствения интерес.
В книгата си “Добродетелта на егоизма”, Ранд твърди, че егоизмът е необходим елемент на индивидуализма, че човек трябва да счита себе си за най-голямата ценност и да действа воден от собствения си рационален интерес. Който отрича това исконно право на човека, директно атакува чувството му за собствено достойнство.
Последният роман на Айн Ранд е бестселър – “Atlas Shrugged” (“Атлас изправи рамене”). В него тя пише:
„КЪЛHA CE B ЖИBOТA CИ И B ЛЮБOBТA CИ КЪM HEГO, ЧE HИКOГA HЯMA ДA ЖИBEЯ ЗAРAДИ ДРУГ ЧOBEК, HИТO ЩE ИCКAM ДРУГ ЧOBEК ДA ЖИBEE ЗAРAДИ MEH”
-Любовта е израз на ценностите на човека, най-великата награда, която можете да заслужите с моралните качества на своя характер и на своята личност, емоционалната цена, която човек плаща за радостта, доставена му от достойнствата на друг човек. Вашият морал изисква да отделите любовта от ценностите и да я връчите на някой случаен скитник, вече не в отговор на ценните му качества, а в отклик на неговата потребност, не като награда, а като милостиня, не като отплата за добродетелите му, а като празен чек за пороците му. Вашият морал ви съветва, че целта на любовта е да ви освободи от оковите на нравствеността, че любовта има върховенство над моралната преценка, че истинската любов преодолява, прощава и превъзмогва всяка проява на злото от страна на своя обект и колкото по-голяма е любовта, толкова повече прегрешения може да прости на любимия. Да обичате човек заради неговите добродетели е твърде дребнаво и по човешки - ви казва вашият морал; да го обичате заради недостатъците му, е свойствено на божествената природа. Да обичате онези, които са достойни за любовта ви, е користно; да обичате недостойните е жертване. Вие дължите любовта си на онези, които не я заслужават, и колкото по-недостойни са те за нея, толкова повече любов им дължите; колкото по-гнусен е обектът, толкова по-благородна е любовта ви; колкото по-непридирчива е любовта ви, толкова по-добродетелни сте; а ако можете да доведете душата си до състояние на сметище, еднакво достъпно за всички, ако можете да престанете да зачитате моралните ценности, тогава сте достигнали състоянието на морално съвършенство.
Такъв е вашият морал на жертването и двата идеала, които ви предлага, си приличат като две капки вода: да прекроите живота на тялото си, следвайки идеала за човешки добитък, а живота на своя дух - следвайки идеала за бунище.
Такава е била целта ви - и сте я постигнали. Защо сега се оплаквате жално от безсилието на човека и безплодните му стремежи? Дали защото не успяхте да просперирате, търсейки разрушения? Или защото не намерихте радост, прекланяйки се пред болката? Или защото сте неспособни да живеете, щом сте избрали смъртта за ценностен критерий?
Степента на вашата способност да живеете се определя от степента, в която нарушавате вашия си морален кодекс; въпреки това, вие вярвате, че неговите проповедници са приятели на човечеството, проклинате сами себе си и не смеете да се усъмните в техните мотиви и цели. Погледнете ги сега, когато сте изправени пред решаващ избор - ако изберете гибелта, трябва да го сторите с ясната представа колко евтино и на какъв нищожен враг отдавате живота си.
Мистиците, проповядващи кредото на жертването, са микроби, които ви нападат през една-единствена рана - вашата боязън да разчитате на собствения си ум. Те ви казват, че притежават средство за познание, което е по-висше от ума, форма на съзнание, която превъзхожда разума - сякаш имат влияние над някакъв разпореждащ се с цялата вселена бюрократ, който тайно им дава ценни съвети, отказвани на другите. Мистиците на духа заявяват, че притежават допълнително сетиво - свръхсензор, от който вие сте лишени: това особено шесто чувство се състои в това да се противопоставя на всички познания, които вашите пет сетива ви набавят. Мистиците на плътта не си създават главоболия с претенции за свръхсензорни възприятия: те просто заявяват, че вашите усещания нямат валиден смисъл, а тяхната мъдрост се изразява в това по някакъв неконкретизиран начин да са наясно, че вие сте слепи. И едните, и другите настояват да сведете до невалидност собственото си съзнание и да се подчините на тяхната власт. Като доказателство за своето свръхпознание те ви предлагат факта, че отстояват гледна точка, противоположна на всичко, което вие знаете, а като доказателство на своята свръхспособност да се справят с битието - факта, че ви водят към нищета, саможертване, глад и разрушение.
- Те претендират, че възприемат форма на съществувание, по-висша от земното ви битие. Мистиците на духа го наричат “друго измерение”, което се състои в отричане на измеренията. Мистиците на плътта го наричат “бъдеще”, което се състои в отричане на настоящето. Да съществува нещо означава то да притежава идентичност. Каква идентичност са способни да придадат на това тяхно по-висше царство? Непрекъснато ви разправят какво то не е, но никога не ви казват какво е. Всичките им определения се състоят от отрицания: Бог е онова, което никой човешки ум не може да познае, казват те - и продължават, изисквайки да смятате това за знание - Бог е не-човек, небесата са не-земя, душата е не-тяло, добродетелта е не-изгода, „А” е „не-А”, възприятието е не-сетивност, знанието е не-разум. Техните определения не са акт на дефиниране, а на изтриване.
- Единствено метафизиката на пиявица би прегърнала здраво идеята за вселена, в която показателят за идентифициране е нулата. Само пиявицата би поискала да избегне назоваването на собствената й същност, да избегне необходимостта да се знае, че субстанцията, от която е изградена личната й вселена, е кръвта на другите.

Нейно Величество Глупостта

Често се питам има ли нещо по-голямо от човешката глупост. И всеки ден ме сърбят ръцете да пиша за Нейно Величество Глупостта и все се отказвам, може би защото се сещам за крилата фраза на Айнщайн: „Има само две безкрайни неща – Вселената и човешката глупост, като за първото не съм съвсем сигурен”.
Непрекъснато си задавам въпроса „Глупостта константна величина ли е или не?”. Лично аз, предпочитам да е константа, въпреки подчертано стихийния й характер, защото ако не е, то тогава единственият й път е само към покачване. Това може би е единственото човешко „качество”, при което количествените натрупвания не водят до качествени изменения. Дори мързелът, може да е градивен. Както казват „мързелът води към прогрес” или “накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл”. Като те мързи да направиш нещо, измисляш някаква джажа, която да го прави вместо теб, а ти продължаваш да си лежиш. Да не говорим, че от чист мързел не се умира, но от глупост да, при това мъчително. И като вземеш да се поогледаш и да помислиш, стигаш до извода, че Нейно Величество Глупостта управлява целия ни живот. А, недай Боже глупостта да е съчетана и с мързел, не е нужно да казвам, че комбинацията е смъртоносна. Всичко, което някой някога си е дал труд да помисли и сътвори, сега е подложено на преоценката на „времето”, в случая „на глупостта”, и търпи промяна, за съжаление към по-лошо. Нормалният човек, стараейки се да остане такъв и дори да бъде полезен, изпада в абсурдни ситуации и става така, че се чувства като последния глупак на света. Накрая неминуемо се стига до извода, че с Глупостта шега не бива. Много трябва да се внимава с нея, защото тя е болест, при това опасна и заразна. Оказва се, че човек изгражда имунитет и може да се бори с много заразни болести, но не и с глупостта.
Глупостта според мен е два вида. Едната е родена от Мисълта, а другата – от липсата на такава. Веднага някой ще зададе въпроса „Можеш ли да пострадаш от нещо, което не съществува реално?”. Отговарям – да, от липсата на нечия мисъл можеш да пострадаш.
Вторият вид глупост не е чак толкова опасна. Все пак възможно е да бъде овладяна още в детска възраст, ако детето се развива в подходяща физическа, психическа и природна среда. Но първият вид, Глупост твори чудеса и то какви, при това без кавички.
Така ние сме принудени да живеем с чудесата, сътворени от Глупостта. Да се съпротивляваме е безсмислено, защото да спориш с глупав човек, значи си по-глупав от него. Не, не искам да кажа, че не трябва да правим опити да се съпротивляваме, но това ще е битка – дълга, мъчителна и с неясен изход. Глупостта трябва да се заобикаля от далеч. Лошото е, че като тръгнеш да я заобикаляш, пътят към целта става много по-дълъг. И все пак – важно е да се стигне до целта, независимо от дължината на пътя.

Да имаш тийнейджър вкъщи е интересно. Забравих май времето, когато аз бях такъв т.е. такава и  от тогава все не мога да определя понятието "тийнейджър". Това съществително ли е, прилагателно ли е, или е просто форма на живот.
Що е то тийнейджър? (опит за дефиниция) Тийнейджър – съществително, м. р., чуждица, наложила се у нас в разговорния език след 1989 г., означава младеж или девойка на възраст от 13 до 19 години. Всъщност тийнейджърът е “бозайник”, който се срещна по цялата планета. Обикновено индивидите от този вид се тълпят на групи пред сгради, наречени училища. Бидейки част от Homo Sapiens и проявявайки неговото физическо развитие, неговото емоционално и социално поведение, тийнейджърът е обект на изследвания от страна на учените от различни области на науката. Колкото и странно да звучи те са достигнали до извода, че тийнейджърът е напълно различен и обособен вид. И така: що е тийнейджър? Тийнейджърите са забележителни социални “животни”. Те непрекъснато търсят контакт със себеподобни извън обсега на фамилията. Мъжките индивиди от рода прекарват деня си в търсене на храна. Те са в състояние всеки ден да погълнат количества от нея, която е три пъти повече, отколкото е собственото им тегло. Пълното “бойно” снаряжение на индивидите включва – маркови маратонки, суичър – “гравиран” с графити на любимата банда, дънки от гардероба на най-известните рапъри, слушалки, свързани с iPod, от които се разнася убийствена музика и неизменната раница с неясно съдържание. Женските индивиди пък са покрити с искрящи и потресаващи цветове по косите, очите, ноктите и телата. Опитват се да впечатлят мъжките с дрехи, които акцентират върху растежа на гръдната обиколка. Най-забележителното в облеклото и при двата пола са панталоните – те се носят достатъчно ниско, че да дадат възможност на околните да забележат марката и вида на бельото, а при женските задължително и пъпа. И едните, и другите отричат досадните ежедневни задължения като изхвърлянето на кофата с боклук. Най-важният аксесоар за тийнейджъра е мобилния телефон, с който той/тя е направо сраснал. Женските прекарват поне по осем часа със слушалка залепена на ухото. След всяка трета изречена дума женският тийнейджър изпада в силен смях, а всяка пета е свързана с “домашното”. Мъжките пък използват телефона за възпроизвеждане на обществени места на странни звуци, наподобяващи течащи в тоалетната течности. Животът на тийнейджъра е интересен и неповторим..., но само за него. За да се концентрира върху важна информация му е нужно време. Обикновено концентрирането е свързано с въртене на очите, свиване на раменете, подритване на разни неща, паднали на пода (при мъжките индивиди) или неутешимо ридаене (при женските). Повечето от женските индивиди поддържат паразитни връзки с повече от един мъжки от същия вид, докато не се появи “мъжкар” – Homo Sapiens и хоп… “голямата любов”. Мъжките тийнейджъри, бидейки пренебрегнати в повечето случай от женските напълно отричат връзките с тях, докато не се появи “жената на моя живот” и хоп… “голямата любов”. Обяснението на това ирационално поведение на индивидите и от двата пола е само едно: Той/Тя е тийнейджър, т.е. няма обяснение. И така: що е тийнейджър? Това е вид, на който му е нужно време да еволюира, за да се превърне в Homo Sapiens. А ние..., ние сме страничните наблюдатели на тази еволюция, които едва ли ще разберат някога що е то тийнейджър?!

Мечтайте!

Мечтата – онази магия, която всеки иска да не забравя никога, онази магична пръчица, която всеки иска да притежава.
Във всеки човек е скрита тази способност да вижда отвъд хоризонта. Да не спира полета на своите мечти. Мечтата е онази малка истина за всеки от нас, която прави живота ни голям, прави ни велики и силни завоеватели на света, и навярно ни прави виждащи там, където няма видимост, чакащи там, където нищо не може да се очаква.
Не мечтай – казваме на детето, а работи и учи. А не са ли мечтите неговата работа. Не са ли неговите мечти неговото училище, в което то може да открие своите възможности, защото мечтите са без предели.
Мечтите са като огромен океан, който може да се преплува с лекота. В света на мечтите е много красиво. Защото няма невъзможни неща. Защото няма несигурни неща. Защото няма неверни неща. Защото няма ограничители, няма парадигми, няма песимизъм.
Защото оптимистът мечтае? Защото открива в своите мечти онази магия, която носи в себе си, онази истина която носи в себе си. Не за да намери поредната малка порция въздух, поредното малко преживяване, а там – в този оптимистично-реален свят на мечтите той става господар на своето време, неговата енергия става невероятна и неговото зареждане с тази енергия е огромно. Чудото на всеки един човек е да не спира да мечтае, да претворява мечтите си, да окриля мечтите си, да намира поле за мечтите си и да не забравя своя полет на мечти си. На крилете на мечтите се лети леко. На крилете на мечтите се откриват прекрасни светове.
В този свят на мечтите е толкова точно и ясно всичко, толкова лесно се стига до звездите, толкова силно се проявяват световете, че всичко е като магия .
И когато в тези мечти се впише и магията на любовта, и когато в тези мечти се впише и открие любовта, територията им става необятна – възможностите на мечтите, светът на мечтите става реалност.
Мечтите затова са мечти, защото са необятни, защото са невероятни, защото нямат граници, защото няма гаранции, но са желани. Всеки ги търси. Защото в света на мечтите е леко и красиво.
Дори нашият реален свят да не се допира до света на нашите мечти – то този свят на мечтите вече съществува там в онова пространство на нашата магия на нашия ментален свят.
Мечтайте!
Да мечтаем! Да вярваме в мечтите си!
Да окриляме мечтите на детето в нас и до нас. Да не спираме да мечтаем като жени, като мъже, като майки, като бащи. Да не излизаме от магията на мечтите. Защото там – в твоите, в моите, в мечтите на всички е скрито желанието да направим света още по-човешки, по- красив.
Поклон пред мечтите! Те заслужават това!
Мечтайте!

И винаги ми стигат за начало...

Дотолкова ми стигат силите на мен.
Врабеца да нахраня със трошица.
Да кресна след избягалия ден.
Да поизправя стъпкана тревица.
Приятел да изслушам мълчешком.
Съвет да не раздавам непоискан.
Да тичам по обезлюдния перон
след влакове, които ни разсичат.
Да стисна зъби, да броя до сто,
когато ми се иска да ранявам.
Да милвам цвете, да говоря със дърво.
И рядко- да вървя по тротоара.
Дотолкова ми стигат. Да греша.
Да искам да се случват все неща,
които са привидно непотребни.
Да падам със затворени очи.
С отворени широко -да целувам.
Да ме е страх от мъртвите души.
От тъмното. Дълбокото. От сбогом.
Да дишам на морето със дъха.
Да ме разнежва първото кокиче.
Да споделя с децата си света,
какъвто заедно да доизмислим.
Дотолкова, доколкото да знам,
че мога да се губя във пиянство.
И от нахалство да изпитвам срам.
И винаги ми стигат за начало...

...

 

Изтичам си по вените. Наникъде.
Хилава течност, уморена от страха,
разяжда костите на натежало време.
Усмихвам се, а искам да крещя.
А искам да изтръгна в този миг,
порасналия корен на самостност.
Да се затворя в нечия ръка-
на сигурно, на топло- доброволно.
Омръзна ми...Насрещни ветрове,
разкъсаха последната ми риза,
огънаха душата ми одве,
изплетоха ме на рибарска мрежа...
Възел до възел болки. До предел...
Къде ли всъщност е пределът на сърцето,
захванато като във нокти на орел?
И до кога е пътят към небето?..

Писма до никого

 By caribiana 
Сигурно познаваш онова усещане, малко преди да заспиш. Когато леглото ти прилича на лодка, а стаята е спокойно море. Вълничките почти не се усещат, само те носят леко-леко. Таванът е небе, най-красивото от всички, с много прелитащи луни и причудливи звезди. Забравяш, че това са отраженията на светлинките отвън и на фаровете на преминаващите автомобили. Небе е. Луни са. И звезди. Музиката, с която се приспиваш е съвсем тиха. През деня не би се чувала изобщо. Но сега пълни въздуха със себе си и имаш чувството, че е вятър. Понякога се замисляш защо е така. Дали защото е тиха нощта, или защото в онези няколко сантиметра от разстоянието между будността и съня сетивата ти се изострят до някаква свръхчувствителност. Не зная със сигурност, мисля, че при мен е второто. Чувам музиката между петолинията. Така, както се чете между редовете. Чувам мелодиите такива, каквито никога не могат да бъдат през деня. Очите ми виждат невидимото. В най-тъмните ъгълчета на стаята. Там живее моят тъжен Пиеро. Виждам как музиката-вятър развява широките му бели ръкави. Но никога не съм видяла Коломбина да идва. Там живее и една лисица. Не знам коя е, дали онази, която иска да бъде опитомена или другата, на която гроздето и е все кисело. Или просто е моята лисица. В един от ъглите има градина. Тайна, разбира се. Но няма ключ. Сигурно някой го е изгубил. За сметка на това има перуники в нея. Безброй. Виждам ги. Навярно има и рози. Тях не ги виждам, но усещам аромата им. Музиката-вятър го носи до мен. Там живее и Сънят ми. Той е красив. Той е много красив. Той знае какво искам. Понякога пристига при мен като еднорог. Гривата му блещука в мрака, той изпръхтява тихичко и заравя муцунка в дланта ми. Нямам захарче. Винаги забравям да взема. Но той не се сърди. Взема ме на гърба си и влизаме в Тайната градина. Но всъщност излизаме от нея. И летим между звездите. Небето е добро. Небето е толкова добро, че вече нямам нужда от хилядите тънички брони, с които се обличам между човеците. Нямам нужда от бодличките, които излъчвам около себе си. Те се разпадат на прах и се чувствам толкова свободна и лека, че сериозно замислям едно бягство завинаги тук. Моят еднорог лети между звездите и ме носи със себе си. Свобода е...
Друг път Сънят ми пристига като Него. Този, който ме обича. Не знам дали много или малко, завинаги или не, истински или на шега...Знам само че ме обича. Усещам го по начина, по който ме докосва, по начина, по който ме прегръща, по безмълвието му, което значи много повече от всички думи на света. Усещам ръцете му около себе си и се чувствам защитена. Тогава пак нямам нужда ни от брони, ни от бодли. Знам, че той ме пази. От всичко.
Понякога сънят ми е фокусник. Застава пред мен и вади от ръкавите си гълъби и цветя, от бомбето си - зайци, а от джоба си - подводница, съвсем истинска и влизам в нея и потъвам в морето на стаята ми, а край кръглите прозорчета минават риби и русалки. Ако поискам, мога да изляза при тях. Обикновено искам. Водата е нежна и ласкава. Обгръща ме и ме милва, тихо е, всичко е плавно и нежно. Усещам се сигурна. Чувствам се у дома. Спокойна съм.
И не знам защо...всъщност, може би съвсем логично, се сещам за Тинкърбел.
"You know that place between sleep and awake, the place where you can still remember dreaming? That's where I'll always love you, Peter Pan. That's where I'll be waiting."
Познаваш ли това усещане...

When I am Old

Amadeo Modigliani

When I am old and drenched in worlds of sadness,
And wear a lacy cap upon my head;
When, looking past the future's singing gladness,
I linger, wistful, in the years long dead.
When I am old, and young folk all about me,
Speak softly of religion, when they speak,
When parties are a grand success without me;
And when my laugh is fluttering and weak--

Will I then be content to raise my glances,
Serenely to the cloud-entangled sky?
And will I be content to watch at dances,
Without a heartbreak, as the hours pass by?
Or when I see young lovers fingers twine,
Will I remember, dear, your lips on mine?

I Dreamed Your Face

Gustav Klimt

 

 

I dreamed your face, one night, when Heaven seemed resting,
Against the troubled fever of the earth;
I dreamed that vivid throated birds were nesting,
In trees that shook with elfin-hearted mirth.
I dreamed that star-like purple flowers were springing
A-throb with perfume all about the place,
And that there was a far-off sound of singing--
And then--I dreamed your face!

I dreamed your face, and then I waked from dreaming,
(The creeping dawn seemed very cold and bare!)
The rising sun seemed pallid in its beaming,
Because its coming did not find you there!
And I--I rose despondent in the morning,
As one whose burning thirst has not been slaked;
I dreamed your face, a wonder world adorning,
And then--I waked.

And so I went upon a quest to find you,
A quest that led through many bitter years;
I journeyed far with strands of love to bind you,
And found, not you, but bitterness and tears--
So I returned, discouraged, through the gloaming,
My shoulders bowed with weariness unguessed;
I came back, unsuccessful, from my roaming--
My sorry quest!

I had a bit of garden that I tended,
It helped me dream, again, my dream of you--
It was a joyous place of colors blended--
A place where pansies and Sweet William grew.
And one bright day I hummed as I was planting
A border row of flowers slim and fair,
And raised my eyes to see pale sunlight slanting
Across your hair!

Пледоария на Пепеляшка

Е, балът беше много пищен.

(Да сте видели пищност без уловка?)

Да му е за урок на принца,

като намери пак пантофка.

Горкичкият! От утре ще се стряска.

(И ще е в правото си общо взето.)

При всяка тиква — повод за каляска

ще бие като барабан сърцето му.

И ще си мисли: „Ето, тя се връща!

Какво му стана на това момиче?

Нали за нея беше тази къща...“

Простете ми, знам че е неприлично!

Обаче вече никой не се връзва

на принцове и приказни истории.

Студено беше в къщата и зъзнех,

а принцът самовлюбено говореше...

Така говореше, че даже не усети

кога съм се изнизала във мрака...

Ако го видите случайно, му кажете,

че просто няма смисъл да ме чака.

21 март

Усмихнато, агонизирайки предизвестено,
събрала в зъби и последните си издихания,
родила ме е зимата съвсем обикновено.
В размяна с мен. Не търсела признание.
С цвета на всичките сезони съм орисана.
На равноденствието с цялото му равновесие.
Родена в пролет, в полетно разлистване,
отгледана в утробата на топла есен.
И съм щастлива с тази бяла орисия,
почти безгласно и съвсем обикновено.
Да бъда буйна блага пролет е прекрасно.
Най-хубавото зимно откровение.

СКИТНИЦА...

Не мога да стоя до безкрайност при надгробната могила на спомените. Нито да вия като селска оплаквачка.

Нощта-развратница разголва в тъмното звезда подир звезда.

Нощта никога не ми стига, както виното не стига за истинския пияница...

Искам да участвам...

В нащърбената чаша на утрото изливам нощните си недоволства.

Разкъсвам със зъби ризата на деня, за да не разкъсам себе си. Какво правя тук? И тук? И тук! В блатото, пропито с омраза. За да се науча на повече злост? Как да престана да се усмихвам? Тук се поболява дори слънцето. Никого не гали. Трябва да проспивам дните, за да притъпявам омразата.

Обожавам нощта. Само тя знае как да скрие истината, че се въртя в кръг. Че земята е грешна. И прекрасна само в песните на глупаците и сърцата на бедните. Земята на прогонените от рая, който никога не са виждали.

Затова ли съм тук?

За да участвам в провала?

Тръгвам. Слепец, които преминава през живота без да вижда нищо. Погребах миналото на дъното на дните си. Съкровищата ми лежат дълбоко в пясъка.

Сълзите ми четат книгата на Лукавия.

Несъвършени редове. Зле измислени причини и следствия.

Оставям змията на мира. Не питам защо е подала ябълката. Платили са й. Добре свършена работа. За прехраната. Не за интригата. Но питам — колко? Ако трябва да предвам някого, поне да знам истинската цена.

Тътря се със своето незнание....между хората и нещата,...между деня и нощта,...между спомени и забрава.

Не откривам посоката. Нито опорна точка. Никога не съм напълно тук. Цялата. Възторжена и доверчива.

Скитам. И няма да спра, докато тялото ми не издъхне от изтощение... избеляла дрипа, с която никой няма да облече гладната си за любов душа.

Спътник ми е Дяволът. Приятел. Съветник. Любовник.

Изкусител... най-вече. Коварен враг, който ме учи да оцелявам напук на коварството. Не го съдя. И съм му благодарна. Казват — благослови врага си, той те учи да растеш.

Когато си видял смъртта, бедите са последната възможност да се вкопчиш истински в живота, за да продължиш напред.

Големите и малките неща губят смисъла си, докато се търкалят. Изморяват се, издребняват, чупят се, стават на пясък, на прах, отвява ги вятъра — неизвестно накъде.

Пясъкът на времето безнадеждно изтича. Песъчинки, които си приличат. Дни, които се повтарят. Ликува единствено уловеният миг, ако успееш да докоснеш... неповторимото!

Докато бродех сама мислех, че никога няма да го срещна.

Докато Бях с него мислех, че никога няма да се наситя.

Докато се отдалечавах знаех, че болката няма да стихне...продължавам да скитам...

Сама. Не топли огънят на чужди чувства. Все едно — чужда дреха. Как да ти бъде по мярка.

Моята единствена мярка — любов.

Вода, останала в копитото на дявола.

Отпечатък... Следа...

Да задържа в ръце нищо не мога. Плод, предмет, камък, шепа пръст, човек или душата му. Усещам само следата, и пътя. Дълбок и невидим. Вървя и отблъсквам натрапниците. Хора и събития, на които не дължа нищо.

Никого не съм молила да чука на вратата на сърцето ми. И никога няма да се чувствам отхвърлена.

Отхвърлят ме тези, до които аз не се доближих!

Спирам като камък на бързея на реката и времето минава през мен. А нещото... извън, което не се измерва...

Непостижимо като залез. Неуловимо като полъх преди края...

Губя следата... Губя!

Насреща — бутафория. Хора, предмети и чувства. Усърдно имитират живота, представят си, представят се, предават се, не си прощават...

Съперничество към цел, която не съществува. Само ни бичува да участваме в надпреварата. Нажежава съзнанието, превзема вниманието, чувствата, илюзиите. Стои насреща — манекен на злото и обещава, обещава...

Дните бавно узряват. Като зърната на гроздето. Едно по едно. Дни — слънчеви или мрачни. Но плодът им сам избира денят, в които да се откъсне от дървото си.

Не е по силите ми да избера. Не знам какво да правя със себе си.

Докато се колебая, друг грабнал късмета.

Невидим бижутер изтръсква от торбата скъпоценните камъни, а камъкът на сърцето...захвърлен в ъгъла. Във витрината на мечтите — само фалшификати.

Нагледах се. Наслушах се. Не мога да си намеря масто. На какъв адрес да сменя днешния ден с утрешния? Тръгвам към супермаркета. Към рекламата за храни — и никакви чувства. Поглъщам реклама подир реклама. Станах дебела и безчувствена.

Да имаш най-доброто. Това ли било? Добрият вкус? Нищо подобно. Да имаш най-доброто, значи да се съмняваш в това, което имаш. Да го отхвърляш и отново...

Обувките на краката ми са скъсани от упорство — да получа правото да изживявам собственото си въображение. Но стената, от която се отдръпвам... Тя непрекъснато настъпва срещу мен. Обгражда ме. Глутница... Не се боя от преследване. Боя се да не изчезне желанието.

Съкровеното ми желание...

Пътник на гара, на която дори не знам името.

Това, което търся, не принадлежи никому. Никой не го е видял, но съм сигурна, че го има. Чувствам го. Стои в мен като отпечатък от друг живот. От друга планета. Случило се е с второто ми Аз. Нямам любима песен. Нито любима улица. Дори истинска любов. Само случайни скитнически часове. Спътници, загубени в планината. Спряли до един и същи огън, да се стоплят и изсушат. За да се разминат.

Никога не минавам по стара пътека.

Копая нов кладенец.

Дълбок кладенец. Докато бликне вода. Докато бликне сълза. Копая все по-дълбоко. Откривам друг път. Към другата земя. Дали защото тук не ми харесва, или защото не мога да остана вечно! Гледам часовника. Колко време копая? Колко труд... иначе Господ за какво да ми плаща престоя на Земята?

От умора не спя. Откъсвам душата си от тялото. Реших да я претегля при златар. Нищо не струва — отвърна ми презрително. Скъсана е.

Простреляна, може би?

Не знам.

Или взривена от болка? На всеки кръстопът питах. Питах — мимолетното струва ли си цената?

Второстепенна роля ми предлага режисьорът-случай. И защо я приемам? За да участвам. За да съм вътре. За да разбера. За да почувствам. За да не стоя в ъгъла на живота, схваната от съмнения, колебания, ревматизъм. С една душа — счупен съд, в който се опитвам да задържа малко вода... докато свиквам с жаждата!

Невъзможна...

Alfred Gockel "Endless Love"

 

 

 

 М. М.
на R. D.
Изгубена по тебе!
Усещам аромата ти,
а споменът у мене дреме и сега.
Целувките ти още много парят
и търся те във миговете самота.

Нахлуваш - истинска стихия...
Съзнанието ми ти ужасно замъгли,
Дори и невъзможно, имам сили
да те обичам,
но много и истински боли!

Обречени сме!
Игра безумна!
Аз крия теб, ти криеш мен.

Но мислено сега съм с теб,
Макар да си далече, толкова далече,
а всъщност Ламанша ни дели.

Bleeding Me

Way, way down inside there's a hollow soul
An emptiness shadows tomorrow
And I find it hard to breathe for me in your company
Seems I've been taken for granted

And you're breaking and bleeding me down to nothing
It's tearing me down
You're breaking me and bleeding me down to nothing

Maybe, this time baby it's meant to be
No more suffocating you or me, oh yeah
And I'd pay the price but you sentencing me to life
And I feel I put in my time

And you're breaking and bleeding me down to nothing
It's tearing me down
You're breaking me and bleeding me down to nothing
Again

You're breaking me
And bleeding me
Again
You're bleeding me, you're bleeding me

And you're breaking and bleeding me down to nothing
You're tearing me down
You're breaking me and bleeding me down to nothing
You're tearing me, tearing me down again
Tearing me down again
You're breaking me and bleeding me
Bleeding me again

The Magnificent Alfred Gockel

 Alfred Gockel

Alfred Alexander Gockel was born in Ludinghausen, Germany in 1952. From his earliest days on, he was fascinated by the magic of colors on paper.

This talent and enthusiasm resulted in the release of this first art work by a German publisher at the age of 8.
His art is composed with the most beautiful lighted colors, trimmed with powerful black figures and accents. The separate colors and the black trims all fade together, and create an individual image for every spectator, no matter what culture or social position. The graphics are etchings, screen prints and lithographs, and are artistically connected to the unique sector.
The distinctive style is automatically recognized as a true Gockel. However, with graphics the production and printing process is just as considerable as the artistic performance. In his collection we can notice the craftsmanship and dedication of a man who started his career at this field of study, and still can seduce his audience with his own passion.

"Affection"

"Take Five"

"Dancing Angels"

"Fun in the Sun"

"Basket Banter"

"Romance in Re"

"Shades of Love"

"Wailing On Sax"

Memories

By RD

The sacred fruit of your soul was lost
Taken unrightfully, stolen
It hurt immensely

You shared the holiness with others
To rid the raunch treachery

Then met a man who treated you horribly
Abused you, hit you, took control of you

I came and pleased you
Treated you well, made you happy
Shared our thoughts
Entered each others minds

We talked about memories
Things we had
Things we want
What we need

We laughed
Cried
Smiled

The love we had
The love we have
I want to be with you till the end
I want to give you my fruit
And share my wine

Lover's paradise

A clouded moon in summer skies
That arch a lover's paradise,
A moon, half-hid, that shimmers through
White clouds across the midnight blue;
Soft, blurring mist, that, trailing, flies,
To lodge where cloud-drift massing lies,
Where vapor mountains dimly rise,
Each snowy ridge line pointing to
                A clouded moon;--
Here eyes gaze deep in thrilling eyes,
And arms reach out on love's emprise
While lips say only "you" and "you"--
On such a night men wed or woo,
While slowly down the heaven dies,
                A clouded moon.

Дърво, което не можеш да изтръгнеш от земята на Монпарнас

Жан Кокто за  Амадео Модилиани

Модилиани беше красив. Красив, замислен, романтичен. Работеше в ателието на Кислинг, на улица "Жозеф Бара", недалече от дома, където Салмон вече димеше с лулата си сред книгите, закрили стените отгоре до долу.
       Само да затворя очи, и ще видя нашия "Плас д`Арм". А насред площада - Модилиани тъпче на място някакъв мечешки танц. Кислинг монотонно му мърмори: "Стига, Моди, хайде да си вървим!" Но Модилиани не иска. Тръска черните си къдрици: "Не, не и не!" Опитваме се да го убедим. Кислинг дори се мъчи със сила. Хваща го за червения пояс и започва да го дърпа. Тогава Модилиани променя позата. Вдига ръце над главата си по испански, щраква с пръсти, започва да се върти. Червеният пояс се разпасва - безкрайно дълъг е този пояс! Вбесен, Кислинг си тръгва. Моди се смее зловещо и продължава мечешкия си танц, сякаш нищо не се е случило.

Отварям очи. 

         Нашият стар площад е запълнен от тълпа туристи, от коли, автобуси. Всички бързат да посетят нашите руини, нашите сенки...
       Затворя ли очи само за миг и после ги отворя, всичко ще се е променило. Единствено Балзак на Роден стои упорито и неподвижно на същото място, в същата поза, както преди малко, като бронзова статуя е стоял Модилиани. Но и за не искам точно сега да потъвам в спомени. Все едно - не мога да пренапиша биографията на този човек с точните данни и родословието му. Никога не съм се замислял къде и кога е роден. Той беше просто плът от плътта на Монпарнас. Той царуваше там! Неговият дух витаеше над всички улици и площади!

     

  Докато рисуваше моят маслен портрет, ние се сприятелихме. Ходех да му позирам в ателието на Кислинг - всеки ден в три часа. Всъщност, позирах и на двамата. На картината на Кислинг може да се види - на задния план - рисуващият Пикасо с неговата черна карирана риза.
       А портретът, който направи тогава Модилиани /за всяка своя работа той вземаше от пет до петнадесет франка/, обиколи света. Той се прослави. Но тогава ние не мислехме за славата. Никой от нас не поглеждаше към бъдещето и не мислеше за потомците. Просто искахме да работим и да живеем заедно. Отнасяхме се напълно безгрижно към бъдещето и дори не мислехме, че трябва да документираме настоящето. Направихме си няколко снимки в кафе "Ротонда" и снимахме картините на Модилиани. И решихме, че това е напълно достатъчно.

 

       Рисунките на Амедео Модилиани са подчертано изящни. Той беше истинският аристократ сред нас. Неговата линия е едва различима, почти призрачна и никога не се пречупва. Тя преминава всички препятствия с ловкостта на сиамска котка. Модилиани не изтегля лицата, не подчертава тяхната несиметричност, не избожда едното око, не издължава шията. Той просто вижда така, чувства така, той рисува така!
       Той непрекъснато ни рисуваше, седнали по масичките в "Ротонда" /предполагам, че оттогова са останали безброй наши портрети!/, както ни усещаше, виждаше, обичаше или ненавиждаше. Неговата рисунка е нещо като ням разговор. Диалогът на неговата линия с линията на модела. Модилиани беше като дърво, което не можеш да изтръгнеш от земята на Монпарнас - твърде здраво се беше вкоренило то!
       Неговите портрети си приличат, също както си приличат момичетата на Огюст Реноар. Той ни "изписваше" в един и същи стил като архетип, който живееше дълбоко у него. И обикновено предпрочиташе модели, съзвучни на идеите за мъжко и женско лице, което носеше у себе си.
       И това лъжливо сходство караше невнимателният поглед да бърка китаеца с китаеца, японеца с японеца, негъра с негъра. Като сходството между фигурите по стените на египетските храмове. В Луксор, където бях заедно с младия египтолог Варийо, аз успях да видя в една от фреските как е изглеждало семейството на фараона Сет Първи.

 

       При Модилиани сходството е толкова живо и почти карикатурно, като при Сет или Тулуз-Лотрек, и е сходство, което поразява и тези, които никога не са виждали на живо модела.
       Сходството често пъти е само предлог за художника да пресъздаде своя собствен образ. Не, разбира се, физическия, а скрития, тайния образ на своя гений!
       В портретите на Амедео Мидилиани, дори в автопортретите му, е запечатана не външността, а линията на душата - благородно изящна, изострена, гъвкава и опасна, подобна рог. На еднорог!

        Модилиани, седнал на терасата на кафе "Ротонда", нямаше нищо общо със занаятчиите, които с шапка под мишница ловят клиенти за моментали портрети. То ми напомня по-скоро презрителни и горди циганки, които по линията на ръката разчитат нашата съдба.
       Тези, които Модилиани нарисува, вече знаеха всичко за себе си. Линиите на художника им казваха много повече от всичко друго, също като многозначителните "Калиграми" на Гийом Аполинер. Както казах, Модилиани не правеше портрети по поръчка. Чрез алкохолната си лудост и безумният си смях той се бранеше от досадните поклонници, които се оскърбяваха, щом видеха надменния му израз.
       Към края на своя кратък живот той започна да бърза. Заключи се при своя приятел Зборовски и картините му потекоха като река: дамски портрети, съблечени фигури. Този поток тръгна по по страни и континенти, стигна до големите музеи.
       Нека сега други да разкажат за неговите странности, за личната му драма. Аз се интересувам единствено от художника и от неговото творчество, изразяващо благородната странност на неговата натура.
       Кажете ми: има ли художник, дори и сред най-уравновесените, в който да не се таи нещо шизофренично?...
       Модилиани вместо да продава своите прекрасни рисунки, ги подаряваше. И сигурно поради тази причина по-късно този мъдрец придоби славата на безумец...

1959, Париж

 

...

Modigliani

 на Р. и М.
Вие всички ме искахте,
егоистично ме считахте своя –
стенеща питомна хищница,
сластен контур във покоя
на нощта ви със дъх „прегоряло“;
грях жадуван във късче безумие;
устни сочни и гръд, пищно тяло...

Просто другата – знаеща думите.
Просто тази, която разбира
неповторимата ваша единственост
и умът ви не я побира –
уж мечта, а възможна и истинска...

Да,
съвсем съм си истинска всъщност!
Разпиляна във думи ритмични,
уморена в дома си се връщам
и се сливам с благоприличните.
Както вие и вашите съпруги,
изцедени от делнични свади,
закопнели за нечии други
устни, длани – горещи и млади;
за страстта и случайно докосване,
за внезапния огън в очите,
за онази любов, до изнемогване,
дето дава и нищо не пита...

Вие всички егоистично ме искахте.
Аз бях жадна за всяко „Обичам те!“
Но... макар и раздадена,
по килима на есента
аз се връщам при себе си... Ничия.

Закъсняло признание

Gustav Klimt

на Н.
Аз ще заслужа твоето доверие,
усмивката ти топла ще заслужа.
Поспри за миг в очите ми зелени -
сега от всичко ти си ми най-нужен!

Безброй лица вината има, зная,
но погледа невярващ ще избистря
и тъжните очи ще прилаская,
защото искам в тях да се пречистя.

Защото зная как си ме очаквал
във нощите, изпълнени с тревога.
Животът като валяк тъй ме смачка,
че да живея само с тебе мога.

Преминаха фаталните ми страсти,
отнесе ги далечен бесен вихър.
Над мене можеш само ти да властваш.
Обичам те - добър и зъл, и сприхав.

Такъв, какъвто си сега, те искам!
Разбрах - в живота ми не може никой
да се намесва, да ми бъде близък
от тебе повече. Но как да свикна?

Ромео срещу Жулиета

        ROMEO V/S JULIETTE

Римейк
на стар любовен филм
денонощно
прожектират булевардите:
цветя,
сълзи,
целувки...
Облегнат на ограда
Ромео пие бира
сред океан от минижупи.
Жулиета
подскача с тротоарните врабчета
и чака любовта да я споходи.
Минават автобуси,
тролейбуси,
но ни един не води до Верона.
Днес всеки знае своето място
в обществото
и не враждуват гордите семейства.
Стариците,
накацали по пейките,
не спират с рефрена:
„Ах, Ромео, защо си ти – Ромео?
                    Къде си ти, Ромео?
                   Дали си ти, Ромео?!“

Eyes Of A Child

Light the flame, and I turning away
Restless souls
crying to release them from the pain
They can't take the pain..oh

Time's so wasted it wastes away
resurrect me Jesus Christ
I'm so lonely for you
Hear the children cry
one by one they die
can't you help them

Look what we've done to ourselvs.. yeah

The eyes of a fallen child
Taking away the innocence of life
Deliver me.. deliver me out from this pain
And I will live through you again
ooh.. through the eyes of a child

Down pouring rain - but death comes with a shame we look
away
And feel the stains, of blood soaked tears made from their
fears
helpless ones all alone
why don't we stand by their side.. whoa
by their side yeah.. yeah

The eyes of a fallen child
Taking away the innocence of life
Deliver me.. deliver me out from this pain
And I will live through you again
Again.. through the eyes of a child
Ooh yeah

Нестинарка

Все по тези пътища бездомни
младостта ми луда тича,
а до днес така и не запомних
миг, във който да не съм обичала.

Очакваха ме брегове безпаметни.
Сподиряха ме ветрове и птици.
Замеряха ме с думи, с камъни...
Обичаха ме цигани и рицари.

Морета, разбушувани стихии,
целуват пак нозете ми горещи.
Орлица под крило ме крие
и полудявам с всяка нова среща...

Така до смърт съм влюбена в живота,
че все едно дали съм грешна или свята –
със собствен кръст към своята Голгота
танцувам луда върху живата жарава на Земята!