Айн Ранд

Да си силна и независима жена през 21 век е нещо напълно естествно, но да си такава в началота на 20 век – това вече е героизъм. Малко са жените философи, да не кажа че освен Айн Ранд не се сещам за друга, толкова отявлена и свободомислеща. Възхищавам й се за смелостта, за точните определения и най-вече заради упоритостта, с която отстоява убежденията си
“Ценност е онова, което ръководи, мотивира и стимулира развитието на отделната личност прогресивно.“
В този смисл, Ранд застъпва идеята за един рационален егоизъм, което означава разумно, продуктивно действие за собствена полза при спазване правата на околните индивиди - правото на живот, свобода и собственост. Тези права са условието за пълноценно и имащо смисъл за индивид и общество съвместно човешко съществуване.
Под рационален егоизъм Ранд има предвид подчертано единствено правото на рационално себеопределение, на рационално взимане на собствено решение и правене на личен избор, максималното отделяне от груповото влияние, така че индивидът да добие най-ясна представа за собствената си личност, способности и екзистенциални цели. Именно чрез парадигмата на рационалния егоизъм, Ранд дефинира границите на неприкосновеността на човека – и от там на социалното мнозинство – защитата на личните права и свободи не допуска вмешателство, контрол, абсорбиране или насилие над по-слабите от страна на по-силните – в социален, икономически, политически и психологически аспект. В този контекст дори парите като разменно средство за стойността на даден предмет или услуга между хората имат морално значение и морални граници, според Ранд.
Книгите на Айн Ранд не са обикновено четиво. Затова, преди да посегнем към тях, е нужно да знаем, че силата им е сравнима с мощността на истинско интелектуално цунами. Те създават нова парадигма за света, основана на рационалния егоизъм в човека, неговата лична неприкосновеност и морала при отстояването на собствения интерес.
В книгата си “Добродетелта на егоизма”, Ранд твърди, че егоизмът е необходим елемент на индивидуализма, че човек трябва да счита себе си за най-голямата ценност и да действа воден от собствения си рационален интерес. Който отрича това исконно право на човека, директно атакува чувството му за собствено достойнство.
Последният роман на Айн Ранд е бестселър – “Atlas Shrugged” (“Атлас изправи рамене”). В него тя пише:
„КЪЛHA CE B ЖИBOТA CИ И B ЛЮБOBТA CИ КЪM HEГO, ЧE HИКOГA HЯMA ДA ЖИBEЯ ЗAРAДИ ДРУГ ЧOBEК, HИТO ЩE ИCКAM ДРУГ ЧOBEК ДA ЖИBEE ЗAРAДИ MEH”
-Любовта е израз на ценностите на човека, най-великата награда, която можете да заслужите с моралните качества на своя характер и на своята личност, емоционалната цена, която човек плаща за радостта, доставена му от достойнствата на друг човек. Вашият морал изисква да отделите любовта от ценностите и да я връчите на някой случаен скитник, вече не в отговор на ценните му качества, а в отклик на неговата потребност, не като награда, а като милостиня, не като отплата за добродетелите му, а като празен чек за пороците му. Вашият морал ви съветва, че целта на любовта е да ви освободи от оковите на нравствеността, че любовта има върховенство над моралната преценка, че истинската любов преодолява, прощава и превъзмогва всяка проява на злото от страна на своя обект и колкото по-голяма е любовта, толкова повече прегрешения може да прости на любимия. Да обичате човек заради неговите добродетели е твърде дребнаво и по човешки - ви казва вашият морал; да го обичате заради недостатъците му, е свойствено на божествената природа. Да обичате онези, които са достойни за любовта ви, е користно; да обичате недостойните е жертване. Вие дължите любовта си на онези, които не я заслужават, и колкото по-недостойни са те за нея, толкова повече любов им дължите; колкото по-гнусен е обектът, толкова по-благородна е любовта ви; колкото по-непридирчива е любовта ви, толкова по-добродетелни сте; а ако можете да доведете душата си до състояние на сметище, еднакво достъпно за всички, ако можете да престанете да зачитате моралните ценности, тогава сте достигнали състоянието на морално съвършенство.
Такъв е вашият морал на жертването и двата идеала, които ви предлага, си приличат като две капки вода: да прекроите живота на тялото си, следвайки идеала за човешки добитък, а живота на своя дух - следвайки идеала за бунище.
Такава е била целта ви - и сте я постигнали. Защо сега се оплаквате жално от безсилието на човека и безплодните му стремежи? Дали защото не успяхте да просперирате, търсейки разрушения? Или защото не намерихте радост, прекланяйки се пред болката? Или защото сте неспособни да живеете, щом сте избрали смъртта за ценностен критерий?
Степента на вашата способност да живеете се определя от степента, в която нарушавате вашия си морален кодекс; въпреки това, вие вярвате, че неговите проповедници са приятели на човечеството, проклинате сами себе си и не смеете да се усъмните в техните мотиви и цели. Погледнете ги сега, когато сте изправени пред решаващ избор - ако изберете гибелта, трябва да го сторите с ясната представа колко евтино и на какъв нищожен враг отдавате живота си.
Мистиците, проповядващи кредото на жертването, са микроби, които ви нападат през една-единствена рана - вашата боязън да разчитате на собствения си ум. Те ви казват, че притежават средство за познание, което е по-висше от ума, форма на съзнание, която превъзхожда разума - сякаш имат влияние над някакъв разпореждащ се с цялата вселена бюрократ, който тайно им дава ценни съвети, отказвани на другите. Мистиците на духа заявяват, че притежават допълнително сетиво - свръхсензор, от който вие сте лишени: това особено шесто чувство се състои в това да се противопоставя на всички познания, които вашите пет сетива ви набавят. Мистиците на плътта не си създават главоболия с претенции за свръхсензорни възприятия: те просто заявяват, че вашите усещания нямат валиден смисъл, а тяхната мъдрост се изразява в това по някакъв неконкретизиран начин да са наясно, че вие сте слепи. И едните, и другите настояват да сведете до невалидност собственото си съзнание и да се подчините на тяхната власт. Като доказателство за своето свръхпознание те ви предлагат факта, че отстояват гледна точка, противоположна на всичко, което вие знаете, а като доказателство на своята свръхспособност да се справят с битието - факта, че ви водят към нищета, саможертване, глад и разрушение.
- Те претендират, че възприемат форма на съществувание, по-висша от земното ви битие. Мистиците на духа го наричат “друго измерение”, което се състои в отричане на измеренията. Мистиците на плътта го наричат “бъдеще”, което се състои в отричане на настоящето. Да съществува нещо означава то да притежава идентичност. Каква идентичност са способни да придадат на това тяхно по-висше царство? Непрекъснато ви разправят какво то не е, но никога не ви казват какво е. Всичките им определения се състоят от отрицания: Бог е онова, което никой човешки ум не може да познае, казват те - и продължават, изисквайки да смятате това за знание - Бог е не-човек, небесата са не-земя, душата е не-тяло, добродетелта е не-изгода, „А” е „не-А”, възприятието е не-сетивност, знанието е не-разум. Техните определения не са акт на дефиниране, а на изтриване.
- Единствено метафизиката на пиявица би прегърнала здраво идеята за вселена, в която показателят за идентифициране е нулата. Само пиявицата би поискала да избегне назоваването на собствената й същност, да избегне необходимостта да се знае, че субстанцията, от която е изградена личната й вселена, е кръвта на другите.

Нейно Величество Глупостта

Често се питам има ли нещо по-голямо от човешката глупост. И всеки ден ме сърбят ръцете да пиша за Нейно Величество Глупостта и все се отказвам, може би защото се сещам за крилата фраза на Айнщайн: „Има само две безкрайни неща – Вселената и човешката глупост, като за първото не съм съвсем сигурен”.
Непрекъснато си задавам въпроса „Глупостта константна величина ли е или не?”. Лично аз, предпочитам да е константа, въпреки подчертано стихийния й характер, защото ако не е, то тогава единственият й път е само към покачване. Това може би е единственото човешко „качество”, при което количествените натрупвания не водят до качествени изменения. Дори мързелът, може да е градивен. Както казват „мързелът води към прогрес” или “накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл”. Като те мързи да направиш нещо, измисляш някаква джажа, която да го прави вместо теб, а ти продължаваш да си лежиш. Да не говорим, че от чист мързел не се умира, но от глупост да, при това мъчително. И като вземеш да се поогледаш и да помислиш, стигаш до извода, че Нейно Величество Глупостта управлява целия ни живот. А, недай Боже глупостта да е съчетана и с мързел, не е нужно да казвам, че комбинацията е смъртоносна. Всичко, което някой някога си е дал труд да помисли и сътвори, сега е подложено на преоценката на „времето”, в случая „на глупостта”, и търпи промяна, за съжаление към по-лошо. Нормалният човек, стараейки се да остане такъв и дори да бъде полезен, изпада в абсурдни ситуации и става така, че се чувства като последния глупак на света. Накрая неминуемо се стига до извода, че с Глупостта шега не бива. Много трябва да се внимава с нея, защото тя е болест, при това опасна и заразна. Оказва се, че човек изгражда имунитет и може да се бори с много заразни болести, но не и с глупостта.
Глупостта според мен е два вида. Едната е родена от Мисълта, а другата – от липсата на такава. Веднага някой ще зададе въпроса „Можеш ли да пострадаш от нещо, което не съществува реално?”. Отговарям – да, от липсата на нечия мисъл можеш да пострадаш.
Вторият вид глупост не е чак толкова опасна. Все пак възможно е да бъде овладяна още в детска възраст, ако детето се развива в подходяща физическа, психическа и природна среда. Но първият вид, Глупост твори чудеса и то какви, при това без кавички.
Така ние сме принудени да живеем с чудесата, сътворени от Глупостта. Да се съпротивляваме е безсмислено, защото да спориш с глупав човек, значи си по-глупав от него. Не, не искам да кажа, че не трябва да правим опити да се съпротивляваме, но това ще е битка – дълга, мъчителна и с неясен изход. Глупостта трябва да се заобикаля от далеч. Лошото е, че като тръгнеш да я заобикаляш, пътят към целта става много по-дълъг. И все пак – важно е да се стигне до целта, независимо от дължината на пътя.

Да имаш тийнейджър вкъщи е интересно. Забравих май времето, когато аз бях такъв т.е. такава и  от тогава все не мога да определя понятието "тийнейджър". Това съществително ли е, прилагателно ли е, или е просто форма на живот.
Що е то тийнейджър? (опит за дефиниция) Тийнейджър – съществително, м. р., чуждица, наложила се у нас в разговорния език след 1989 г., означава младеж или девойка на възраст от 13 до 19 години. Всъщност тийнейджърът е “бозайник”, който се срещна по цялата планета. Обикновено индивидите от този вид се тълпят на групи пред сгради, наречени училища. Бидейки част от Homo Sapiens и проявявайки неговото физическо развитие, неговото емоционално и социално поведение, тийнейджърът е обект на изследвания от страна на учените от различни области на науката. Колкото и странно да звучи те са достигнали до извода, че тийнейджърът е напълно различен и обособен вид. И така: що е тийнейджър? Тийнейджърите са забележителни социални “животни”. Те непрекъснато търсят контакт със себеподобни извън обсега на фамилията. Мъжките индивиди от рода прекарват деня си в търсене на храна. Те са в състояние всеки ден да погълнат количества от нея, която е три пъти повече, отколкото е собственото им тегло. Пълното “бойно” снаряжение на индивидите включва – маркови маратонки, суичър – “гравиран” с графити на любимата банда, дънки от гардероба на най-известните рапъри, слушалки, свързани с iPod, от които се разнася убийствена музика и неизменната раница с неясно съдържание. Женските индивиди пък са покрити с искрящи и потресаващи цветове по косите, очите, ноктите и телата. Опитват се да впечатлят мъжките с дрехи, които акцентират върху растежа на гръдната обиколка. Най-забележителното в облеклото и при двата пола са панталоните – те се носят достатъчно ниско, че да дадат възможност на околните да забележат марката и вида на бельото, а при женските задължително и пъпа. И едните, и другите отричат досадните ежедневни задължения като изхвърлянето на кофата с боклук. Най-важният аксесоар за тийнейджъра е мобилния телефон, с който той/тя е направо сраснал. Женските прекарват поне по осем часа със слушалка залепена на ухото. След всяка трета изречена дума женският тийнейджър изпада в силен смях, а всяка пета е свързана с “домашното”. Мъжките пък използват телефона за възпроизвеждане на обществени места на странни звуци, наподобяващи течащи в тоалетната течности. Животът на тийнейджъра е интересен и неповторим..., но само за него. За да се концентрира върху важна информация му е нужно време. Обикновено концентрирането е свързано с въртене на очите, свиване на раменете, подритване на разни неща, паднали на пода (при мъжките индивиди) или неутешимо ридаене (при женските). Повечето от женските индивиди поддържат паразитни връзки с повече от един мъжки от същия вид, докато не се появи “мъжкар” – Homo Sapiens и хоп… “голямата любов”. Мъжките тийнейджъри, бидейки пренебрегнати в повечето случай от женските напълно отричат връзките с тях, докато не се появи “жената на моя живот” и хоп… “голямата любов”. Обяснението на това ирационално поведение на индивидите и от двата пола е само едно: Той/Тя е тийнейджър, т.е. няма обяснение. И така: що е тийнейджър? Това е вид, на който му е нужно време да еволюира, за да се превърне в Homo Sapiens. А ние..., ние сме страничните наблюдатели на тази еволюция, които едва ли ще разберат някога що е то тийнейджър?!

Мечтайте!

Мечтата – онази магия, която всеки иска да не забравя никога, онази магична пръчица, която всеки иска да притежава.
Във всеки човек е скрита тази способност да вижда отвъд хоризонта. Да не спира полета на своите мечти. Мечтата е онази малка истина за всеки от нас, която прави живота ни голям, прави ни велики и силни завоеватели на света, и навярно ни прави виждащи там, където няма видимост, чакащи там, където нищо не може да се очаква.
Не мечтай – казваме на детето, а работи и учи. А не са ли мечтите неговата работа. Не са ли неговите мечти неговото училище, в което то може да открие своите възможности, защото мечтите са без предели.
Мечтите са като огромен океан, който може да се преплува с лекота. В света на мечтите е много красиво. Защото няма невъзможни неща. Защото няма несигурни неща. Защото няма неверни неща. Защото няма ограничители, няма парадигми, няма песимизъм.
Защото оптимистът мечтае? Защото открива в своите мечти онази магия, която носи в себе си, онази истина която носи в себе си. Не за да намери поредната малка порция въздух, поредното малко преживяване, а там – в този оптимистично-реален свят на мечтите той става господар на своето време, неговата енергия става невероятна и неговото зареждане с тази енергия е огромно. Чудото на всеки един човек е да не спира да мечтае, да претворява мечтите си, да окриля мечтите си, да намира поле за мечтите си и да не забравя своя полет на мечти си. На крилете на мечтите се лети леко. На крилете на мечтите се откриват прекрасни светове.
В този свят на мечтите е толкова точно и ясно всичко, толкова лесно се стига до звездите, толкова силно се проявяват световете, че всичко е като магия .
И когато в тези мечти се впише и магията на любовта, и когато в тези мечти се впише и открие любовта, територията им става необятна – възможностите на мечтите, светът на мечтите става реалност.
Мечтите затова са мечти, защото са необятни, защото са невероятни, защото нямат граници, защото няма гаранции, но са желани. Всеки ги търси. Защото в света на мечтите е леко и красиво.
Дори нашият реален свят да не се допира до света на нашите мечти – то този свят на мечтите вече съществува там в онова пространство на нашата магия на нашия ментален свят.
Мечтайте!
Да мечтаем! Да вярваме в мечтите си!
Да окриляме мечтите на детето в нас и до нас. Да не спираме да мечтаем като жени, като мъже, като майки, като бащи. Да не излизаме от магията на мечтите. Защото там – в твоите, в моите, в мечтите на всички е скрито желанието да направим света още по-човешки, по- красив.
Поклон пред мечтите! Те заслужават това!
Мечтайте!

И винаги ми стигат за начало...

Дотолкова ми стигат силите на мен.
Врабеца да нахраня със трошица.
Да кресна след избягалия ден.
Да поизправя стъпкана тревица.
Приятел да изслушам мълчешком.
Съвет да не раздавам непоискан.
Да тичам по обезлюдния перон
след влакове, които ни разсичат.
Да стисна зъби, да броя до сто,
когато ми се иска да ранявам.
Да милвам цвете, да говоря със дърво.
И рядко- да вървя по тротоара.
Дотолкова ми стигат. Да греша.
Да искам да се случват все неща,
които са привидно непотребни.
Да падам със затворени очи.
С отворени широко -да целувам.
Да ме е страх от мъртвите души.
От тъмното. Дълбокото. От сбогом.
Да дишам на морето със дъха.
Да ме разнежва първото кокиче.
Да споделя с децата си света,
какъвто заедно да доизмислим.
Дотолкова, доколкото да знам,
че мога да се губя във пиянство.
И от нахалство да изпитвам срам.
И винаги ми стигат за начало...

...

 

Изтичам си по вените. Наникъде.
Хилава течност, уморена от страха,
разяжда костите на натежало време.
Усмихвам се, а искам да крещя.
А искам да изтръгна в този миг,
порасналия корен на самостност.
Да се затворя в нечия ръка-
на сигурно, на топло- доброволно.
Омръзна ми...Насрещни ветрове,
разкъсаха последната ми риза,
огънаха душата ми одве,
изплетоха ме на рибарска мрежа...
Възел до възел болки. До предел...
Къде ли всъщност е пределът на сърцето,
захванато като във нокти на орел?
И до кога е пътят към небето?..