събота, 10 септември 2011 г.

Ами да!



Нямам време да бъда нещастна.
(Да върви по дяволите любовта!)
Това лято, преди да угасне,
ще изригне в хиляда слънца.
Още сто милиона дъждинки
ще целунат тревите в зори.
И звездите, преди да изстинат,
ще родят милиарди звезди.
Триста вятъра още ще духнат
над зеленото тънко море.
На съня ми, през пъстрите хълмове,
ще препуснат сто диви коне.
Още двеста Луни ще погледнат
с ококорено кръгло око.
Има, май че - безброи вълшебства.
А със мене - безброй и едно

Есен

Алфонс дьо Ламартин
Привет, гора, с венец, обран от листопада!
Жълтеят се навред окапали листа.
Последни ясни дни, привет! Във траур страда
природата — със мен в съзвучие е тя.

Минавам замечтан по пустата пътека;
обичам тъй до мен да се процежда пак
последна светлина, сподавена и мека,
на слънчев лъч, огрял през гъстия клонак.

През късна есен тук природата е бледна
и аз потръпвам цял пред нейните очи:
отива си другар, с усмивката последна
на устни, чийто чар смъртта ще изличи.

И тъй, със тиха скръб, че млъкнаха в сърцето
надеждите безброй за бъдещия ден,
обръщам се назад и виждам туй, което
в живота е било пропуснато от мен.

Земя, небе, поля, природа несравнима,
пред гроба си една сълза дължа на вас!
В простора — аромат, в светлика нежност има,
погледнеш ли ги тъй в предсмъртния си час!

Животът бих изпил съвсем до дъно, боже,
защото след сместа от жлъчка и нектар
накрая, утаен, във тази чаша може
да има капка мед — за мене сетен дар!

Във бъдещите дни към щастие съдбата
ме води може би и след безброй тегла
една душа, до днес за мене непозната,
със моята душа съзвучна би била!…

Но всяко цвете мре — за сбогом то тогава
изпраща аромат на всичко свое тук,
а моята душа в смъртта си преминава
като опечален и мелодичен звук.