...

Picasso

 - Накъде си тръгнала, страннице,
закичила вместо цвете, сълзи?
- При тебе идвам, избраннице.
Ако можеш, не ми се сърди...

- Зная, често присядаме двете,
все при мен се отбиваш, когато горчи...
- Все при теб... Ти ми даваш утеха,
а колко ли хора като мен ги боли?!...

- Ние май, си приличаме двете
чужди болки умеем добре да тешим.
- Но щом със своята болка се срещнем
стискаме зъби и самотно вървим...

- Зная, зная понякога много боли...
- Затова все до тебе присядам...
- Не спирай да идваш когато тежи.
- Само своята болка аз ти оставям,

а ти ме закичваш с разлюляна звезда
семена за мечти подаряваш.
- Нямат свършване мойте цветя,
но и ти, все на други ги даваш.

- А за болката, мен не мисли -
Всяка заран се прераждам в мечти.
А сега върви, върви...
И раздавай звезди...

             срещу сълзи!

Пак луната...

 Луната, ревнива самотница,

с тих укор ме гледа сега,

сякаш пита своята скитница:

- Защо замълча в скрита тъга?

Защо позволи да надничат

нечисти очи в тишината ти,

с думи фалшиви да кичат

и да сквернят самотата ти?

Търсиш прошката в себе си,

искаш от душа да простиш,

не с думи ритуално изречени,

гримирани с блясък фалшив.

Кажи ми, наивна мечтателке,

опрощение как ще дариш?!

Теб те замерят с предателства,

ти, им отвръщай със стих...

Артур Шопенхауер

В необятното пространство са пръснати безброй светещи сфери; около всяка от тях, осветени от светлината й обикалят дузина по-малки, отвътре нажежени, отвън покрити със застинала втвърдена кора. Върху нея от един слой плесен са се зародили същества, които живеят и познават – това е емпиричната истина, реалното в света. Крайно мъчително е за едно мислещо същество да стои на една от тези сфери, без да знае откъде иде и къде отива и да бъде само едно от неизброимите подобни нему същества, които се тълпят, блъскат, страдат, които бързо и безспирно се появяват и изчезват във времето без начало и без край.

Само за лишените от разум животни светът и битието се струват сами по себе си понятни, докато за човека това е проблема, която дори и най-грубите и ограничени хора в моменти на просветление ясно съзнават и която застава толкова по-ясно и настойчиво в съзнанието на човека, колкото по-ясно е това съзнание и колкото повече материал за размишление му е дало образованието.

Човешкият живот протича неизменно между желание и изпълнение. По своята същност желанието е болка. Постигането бързо ражда пресищане. Целта е била само привидна. Притежаването на тази цел й отнема притегателната сила. Желанието – нуждата сега се явява в нов образ. Не се ли случи това, следва пустош, празнота, скука и борбата срещу тях е също тъй мъчителна, както и срещу нуждите.

…Всеки би желал да отдъхне, но нуждата и скуката се явяват като камшици, които поддържат въртележката в движение. Затова и цялото и отделният индивид носят отпечатъка на една принуда и всеки е длъжен да се стреми напред, макар и вътрешно уморен и жаден за спокойствие – както планетата, върху която живеем, която не пада върху слънцето, само защото противодействащата сила я тласка все напред. Така всичко е в постоянно напрежение и принудително движение.

…Същото намираме най-после и при човешките стремежи и желания, чието изпълнение винаги ни е дадено привидно като последна цел на волята. Но щом ги достигнем, те вече не са същите и затова скоро се забравят, считаме ги за отживели и всъщност, макар, че не искаме да признаем открито, винаги ги изоставяме като изчезнали разочарования.
И при това се чувствуваме достатъчно щастливи, ако ни остане още нещо, което да желаем и към което да се стремим, за да може да продължи играта на постоянното преминаване от желание към задоволяване и от него към ново желание, чийто бърз ход се нарича щастие, а бавният – страдание, за да не настъпи едно спиране, което се изразява в ужасна, смразяваща живота скука, в един уморен копнеж без определена цел.

Ние следваме хода на живота си с извънредно голям интерес, с хиляди грижи, хиляди предпазни мерки, толкова продължително, колкото е възможно, подобно на това, както се надува сапунен мехур, мъчейки се да го надуваме колкото е възможно повече и по-дълго, въпреки сигурността, че всичко ще свърши с пукването му.

Що се отнася до живота на отделния човек, трябва да признаем, че историята на всеки живот е история на страданието. Всеки житейски път е непременно верига от големи и малки нещастия, макар, че всеки ги прикрива, защото знае, че рядко някой ще изпита към него съчувствие и състрадание; че почти всеки при вида на неговите мъки ще изпита задоволство, че тъкмо той е пощаден от тях.

Страданието - ето истинската участ на човека. Животът винаги протича трагично и особено трагичен е неговият край. Смъртта е крайния извод, резюме на живота, негова равносметка.

Temptation

It crawls down deep inside
Without a pulse or a will to die
Not known to sympathize
And now it takes what it takes
And let's the feeling suffocate
It's nothing new it'll get it's way
Another thing that I see is how it gets inside of me
And tears away my life

It's time to love, It's time to hate
It's coming face to face trying to desecrate
No time at all to break away
Temptation, still got a hold on me

It's awake even when you sleep
It breaths without a heartbeat
Making me incomplete
And now I know what I know
Expect the demon down below
To surface through my mortal soul
And now it looks to be smiling as it's killing me
Day to day, eye to eye

It's time to love, It's time to hate
It's coming face to face trying to desecrate
No time at all to break away
Temptation, still got a hold on me

В защита на безделничеството

Безделникът е един от най-дейните хора.
В първа сцена на второ действие на “Сарданапал” лорд Байрон кара Белезес да каже следното: “Леността (sloth) е най-прищевното от всички неща и изминава в начинанията си повече левги, отколкото генералите в своите походи, когато се опитват да надхитрят врага.”

Какво ли не му хрумва на ленивеца, когато рече да си убива времето?
Има дейности, които не са всъщност нищо друго освен особен вид леност, мързел. Мнозина от тези, които се поддават на пътешественическата страст, го правят, защото бягат от всяко конкретно място: те не могат да спрат никъде. Не ги привлича мястото, към което са се запътили, а ги отблъсква мястото, което напускат.
Вгледайте се в ерудираността и ми кажете не е ли тя в много случаи особена форма на умствена леност, на безделничество, средство да се отърси духът от обезпокоителни грижи и тревоги.

Цивилизацията се дължи в края на краищата на празноскитащите, на безработните. Цивилизацията започва, когато един човек окове друг човек с веригите на робството и го задължи да работи за двама, а веднъж освободил се от задължението да си печели хляба, може да се вгледа в звездите и да се запита: “Защо се въртят така? Защо изгряват сега тук, а утре там?”

Ако в трудолюбиви селища се появяват някакви по-висши форми на култура в областта на изкуството, на науката, на литературата, то е не защото те са по-трудолюбиви, а защото в тях броят на безделниците, на празноскитащите е по-голям. Необходим е известен брой безделници, за да се развие една по-висока култура.

Мнозина корят хората, които не са си поставили определена цел в живота, но и те самите не преследват никаква цел, защото се трудят заради самия труд, за да не скучаят.

Винаги ме е възмущавала прочутата басня за щуреца и мравката. Егоизмът и безчовечността на мравката са очевидни.

Не знам кой е казал, че най-големите прояви на храброст са рожби на страха. По същия начин може да се каже, че най-плодовитите усилия на човешкия дух са рожби на мързела, на безделничеството. Човек се труди, за да избегне труда, труди се, за да не се труди. Какви невероятно големи усилия полага човек, за да не се труди! А освен това кой може да каже какво точно е трудът?

Цивилизацията произлиза повече от начините да се потребителства и от промените в тези начини, отколкото от начините да се произвежда и от промените в тях.

Какво е бил Сократ, ако не безделник? Не се знае да е оставил нито една скулптурна творба, след като е бил скулптор. И ако нищо не е написал, то е според мен от мързел, не си е давал труда да пипне перо. Времето, което е могъл да използва, за да пише, е употребявал да скита по улиците, търсейки да намери някой, с когото да говори за какво ли не. Ако живееше в наше време, бихте могли да го видите да кисне вечно в някое кафене, увлечен в разговори с други безделници като него. А колко Сократовци умират, без да знаем нищо за огромната им дейност поради липсата на един Платон или Ксенофонт, който да е писал за нея!

Навсякъде, но особено там, където бушува треската за сделки, човек трябва да се научи да уважава безделниците. Те съществуват, за да могат другите да вкусват от насладите на труда.

Spiral

Sometimes we only live for the here and now
Sometimes we're lonely
Sometimes we feel we need a place to be grounded
Or fly away again

I will fly away again
Oh, I will fly away again

Why are we feeling something's familiar around us?
Are we just dreaming?
Always we search for the answers but nothing is found
We'll fly away again

I will fly away again
Oh, I will fly away again

I feel rain pouring down
I wait to run away
Live again
Here forever
The spiral never ends

Run away
Live again
Here forever
The spiral never ends

I feel rain pouring down
I wait to rot away
Live again
Here forever
The spiral never ends

Run away
Live again
Here forever
The spiral never ends

It never ends

I will fly away again
Oh, I will fly away agai

Hollow

One more step and I could fall away
If it happened would it matter
And I can't tell if I should go or stay.
Same old picture feels so hollow.
How can anybody know what's best for me
Another page I turn in shame.
And my decisions brought me to my knees,
I needed someone to blame.
I feel so hollow
Time to do what's best for me I believe I can change.
Once upon a time in broken dreams.
Reflections that I can't face.
So hold your breath and make a wish for me.
Take me to a better place.
Time always seems to be passing by
It never waits for me
If I could do it all one more time, I wouldn't change a thing.
I feel so hollow, I feel so hollow
Time to do what's best for me I believe I can change.

Audrey Hepburn

"The beauty of a woman is not in the clothes she wears, the figure that she carries, or the way she combs her hair. The beauty of a woman is seen in her eyes, because that is the doorway to her heart, the place where love resides. True beauty in a woman is reflected in her soul. It’s the caring that she lovingly gives, the passion that she shows & the beauty of a woman only grows with passing years."

Evening Star

'Twas noontide of summer,
And mid time of night,
And stars, in their orbits,
Shone pale, through the light
Of the brighter, cold moon.
'Mid planets her slaves,
Herself in the Heavens,
Her beam on the waves.

I gazed awhile
On her cold smile;
Too cold—too cold for me—
There passed, as a shroud,
A fleecy cloud,
And I turned away to thee,
Proud Evening Star,
In thy glory afar
And dearer thy beam shall be;
For joy to my heart
Is the proud part
Thou bearest in Heaven at night,
And more I admire
Thy distant fire,
Than that colder, lowly light.

АВТОБИОГРАФИЯ

Не съм вода ненапита —
                              сега съм пенлива река
и ми е тясно коритото,
                              в което отколе тека.
Не съм срамежливото пламъче
                              на скромен, домашен уют —
искрите така се разпалиха,
                              че в буйни огньове горят.
Не съм ароматното цвете — 
                              украса за мъжки ревер.
Показвам си остро бодлите.
                              Внимавай преди да береш
божури от моите устни,
                              иглики от мойте очи!
Когато във Рая те пусна,
                              яж ябълки и си мълчи!

...

на М.П.
Хей, здравей, пак съм аз, отвори ми —

твоята мъничка, палава тайна.

Ако трябва, ще стана безименна,

но не искам да бъда случайност!

И макар че съм дръзка и щура,

мога дълго да чакам на скришно

/като таен кадем против уроки/,

но не искам да бъда излишната!

Искам само, когато те спънат

да съм билка за твоята рана,

щом ти сложат венеца от тръни,

аз последна  до теб да остана.

И тогава да съм ти единствена —

да забравиш ония, предишните...

Е, чаровнико, много ли искам?!

ПРОГЛЕДНИ! Вън са цъфнали вишните....
 

Незабравимо

На М.

Когато в Слънцето се взирам,
очите ми се пълнят със сълзи.
Когато обичта съзирам,
забравена любов от мен струи.

Забравена, отдавна потопена,
удавена във мъка и лъжа,
макар с години несломена,
ортичам я, опитвам да я спра.

Обичах те, сега те мразя,
ледът сковал е моето сърце,
дълбоко спомените пазя,
отричам ги, тогава бях дете...

Спечели ме с красиви думи,
за теб единствената бях,
очите ти омаяха ме, чувам
незабравимия ти смях...

Щастлива съм, макар че плача,
усмихвам се, макар да ме боли,
това, което крия в здрача
са последните по теб сълзи!

Съкровище

Очичките ти морно са притворени,
но малката ръчица
как здраво стиска скъпото съкровище –
намереното малко камъче,
което всеки е подритвал
в градинската алея.

Спи, моя мъничка вълшебнице, която
превръщаш чудодейно камъните в злато
и всяко нещо с истинската стойност мериш:
чрез теб не съм ли по-богата
от най-богати милиардери?

Морфология на града

 Тича поток пешеходци:
булеварди-улици-пресечки...
Голобради юпита с жълти пръсти,
нахакани тийнейджъри,
сънливи лелки
пушат по спирките
трева и вестници,
прозяват се,
потропват.
Нажежен е трафикът,
препускат стрелките...
Пукот,
тракане –
строежи!
Щастието е по всеки билборд –
усмихнато, изгодно,
на една ръка разстояние.
А сред праха
и рева на спирачки
крещят графити:
„Мразя държавата, обичам Родината!“

Търся те майко

Търся те в купчина пръст,
натрупана на могила.
В погледа си нося кръст,
с твоето име, майко мила!

Изстудява моята песен
в плач превръща - моя смях,
пролетта ми - в тъжна есен,
а в сърцето - влива страх:

че безкрайно ще се скитам,
сам-самичка по света...
и вместо в топлите ти скути -
ще заспивам с горестта.

Кой с майчина любов ще сгрее
и моето сърце, кажи?
Без сълзи песните да пея,
скръбта по теб да не тежи.

Или все така ще плача,
пред безмълвния ти кръст?...
безутешно съм сираче,
мила майче, лека пръст!

7 YEARS Sully Erna, Lisa Guyer, Tim Theriault

If there was no tomorrow, would you still remain the same?
Or live your life  so shallow, and take it for granted everyday?
So take away tomorrow, and tell me again why we blame
Why we waste all our time with bullshit and pride
When time may not wait another day

So again, years go by and so many tears I cry
Now that we're through, I'll still honor you
And harmlessly swallow my pride

It's time to fall away, it's time to separate and maybe we'll be alright
It's time to fall away, and baby maybe we'll be alright

Life is but the memories we've created
For others to remember you and celebrate our life

If all that we are, is all that we've been
These bridges were built in vane
Can we get to the place with diagnity and grace
And live with all that remains?

It's time to fall away, it's time to separate and maybe we'll be alright
It's time to fall away, and baby maybe we'll be alright

Life is but the memories we've created
For others to remember you in your life
Life is but the memories we've created
It's time to fall away, It's to separate and fly...

Seven years gone by
For seven years I've tried to make it,
But how long can I take it?
It's time to fly - seven years gone by

If there was no tomorrow would you still retain all your hate?
Or live your life with no one spite, and free your spirit again

It's time to fall away, it's time to separate and maybe we'll be alright
It's time to fall away, and baby maybe we'll be alright

Life is but the memories we've created
For others to remember you in your life
Life is but the memories we've created
It's time to fall away, It's to separate and fly...

Seven years gone by
For seven years I've tried to make it,
But how long can I take it?
It's time to fly - Seven years gone by

Good-bye my Fancy!

 Good-bye my Fancy!
Farewell dear mate, dear love!
I'm going away, I know not where,
Or to what fortune, or whether I may ever see you again,
So Good-bye my Fancy.
Now for my last - let me look back a moment;
The slower fainter ticking of the clock is in me,
Exit, nightfall, and soon the heart-thud stopping.
 Long have we lived, joyed, caressed together;
Delightful! - now separation - Good-bye my Fancy.
 
Yet let me not be too hasty,
Long indeed have we lived, slept, filtered,
become really blended into one;
Then if we die we die together, (yes, we'll remain one,)
If we go anywhere we'll go together to meet what happens,
May-be we'll be better off and blither, and learn something,
May-be it is yourself now really ushering me to the true songs, (who knows?)
May-be it is you the mortal knob really undoing, turning--so now finally,
Good-bye - and hail! my Fancy.

Forgive Me

There's nothing to me now. An empty shell unfolded.

How, when we learn to pray inside our demons are living
How long will this go on? Are we a bit much stronger?
Do you think you can save me from living this way?

I don't know how to love. I just know how to live.
All I feel is hate. Will you forgive me?

For all those things I've done, they keep on creeping by me.
And though we've changed our ways,
still all our demons are laughing.
How long will this go on? Aren't we a bit much stronger?
I'd like to think you've came into my life to stay.

I don't know how to love. I just know how to live.
All I feel is hate. Will you forgive me?
I don't know how to breathe with you too far away.
Don't know how to love. Will you forgive me?
No I can't live this way!
I don't know how to love. I just know how to live.
All I feel is pain. Will you forgive me?
I don't know how to breathe with you too far away.
I don't know how to love.

Past lives I've lived. Uncontrolled but sacred.
You've finally seen all that's left of me.
So hard to feel. So hard to breathe.
Will you forgive me?

Along the Field as We Came By

Along the field as we came by
A year ago, my love and I,
The aspen over stile and stone
Was talking to itself alone.
'Oh who are these that kiss and pass?
A country lover and his lass;
Two lovers looking to be wed;
And time shall put them both to bed,
But she shall lie with earth above,
And he beside another love.'

 And sure enough beneath the tree
There walks another love with me,
And overhead the aspen heaves
Its rainy-sounding silver leaves;
And I spell nothing in their stir,
But now perhaps they speak to her,
And plain for her to understand
They talk about a time at hand
When I shall sleep with clover clad,
And she beside another lad.