Сигурно познаваш онова усещане, малко преди да заспиш. Когато леглото ти прилича на лодка, а стаята е спокойно море. Вълничките почти не се усещат, само те носят леко-леко. Таванът е небе, най-красивото от всички, с много прелитащи луни и причудливи звезди. Забравяш, че това са отраженията на светлинките отвън и на фаровете на преминаващите автомобили. Небе е. Луни са. И звезди. Музиката, с която се приспиваш е съвсем тиха. През деня не би се чувала изобщо. Но сега пълни въздуха със себе си и имаш чувството, че е вятър. Понякога се замисляш защо е така. Дали защото е тиха нощта, или защото в онези няколко сантиметра от разстоянието между будността и съня сетивата ти се изострят до някаква свръхчувствителност. Не зная със сигурност, мисля, че при мен е второто. Чувам музиката между петолинията. Така, както се чете между редовете. Чувам мелодиите такива, каквито никога не могат да бъдат през деня. Очите ми виждат невидимото. В най-тъмните ъгълчета на стаята. Там живее моят тъжен Пиеро. Виждам как музиката-вятър развява широките му бели ръкави. Но никога не съм видяла Коломбина да идва. Там живее и една лисица. Не знам коя е, дали онази, която иска да бъде опитомена или другата, на която гроздето и е все кисело. Или просто е моята лисица. В един от ъглите има градина. Тайна, разбира се. Но няма ключ. Сигурно някой го е изгубил. За сметка на това има перуники в нея. Безброй. Виждам ги. Навярно има и рози. Тях не ги виждам, но усещам аромата им. Музиката-вятър го носи до мен. Там живее и Сънят ми. Той е красив. Той е много красив. Той знае какво искам. Понякога пристига при мен като еднорог. Гривата му блещука в мрака, той изпръхтява тихичко и заравя муцунка в дланта ми. Нямам захарче. Винаги забравям да взема. Но той не се сърди. Взема ме на гърба си и влизаме в Тайната градина. Но всъщност излизаме от нея. И летим между звездите. Небето е добро. Небето е толкова добро, че вече нямам нужда от хилядите тънички брони, с които се обличам между човеците. Нямам нужда от бодличките, които излъчвам около себе си. Те се разпадат на прах и се чувствам толкова свободна и лека, че сериозно замислям едно бягство завинаги тук. Моят еднорог лети между звездите и ме носи със себе си. Свобода е...
Друг път Сънят ми пристига като Него. Този, който ме обича. Не знам дали много или малко, завинаги или не, истински или на шега...Знам само че ме обича. Усещам го по начина, по който ме докосва, по начина, по който ме прегръща, по безмълвието му, което значи много повече от всички думи на света. Усещам ръцете му около себе си и се чувствам защитена. Тогава пак нямам нужда ни от брони, ни от бодли. Знам, че той ме пази. От всичко.
Понякога сънят ми е фокусник. Застава пред мен и вади от ръкавите си гълъби и цветя, от бомбето си - зайци, а от джоба си - подводница, съвсем истинска и влизам в нея и потъвам в морето на стаята ми, а край кръглите прозорчета минават риби и русалки. Ако поискам, мога да изляза при тях. Обикновено искам. Водата е нежна и ласкава. Обгръща ме и ме милва, тихо е, всичко е плавно и нежно. Усещам се сигурна. Чувствам се у дома. Спокойна съм.
И не знам защо...всъщност, може би съвсем логично, се сещам за Тинкърбел.
"You know that place between sleep and awake, the place where you can still remember dreaming? That's where I'll always love you, Peter Pan. That's where I'll be waiting."
Познаваш ли това усещане...
