...

Modigliani

 на Р. и М.
Вие всички ме искахте,
егоистично ме считахте своя –
стенеща питомна хищница,
сластен контур във покоя
на нощта ви със дъх „прегоряло“;
грях жадуван във късче безумие;
устни сочни и гръд, пищно тяло...

Просто другата – знаеща думите.
Просто тази, която разбира
неповторимата ваша единственост
и умът ви не я побира –
уж мечта, а възможна и истинска...

Да,
съвсем съм си истинска всъщност!
Разпиляна във думи ритмични,
уморена в дома си се връщам
и се сливам с благоприличните.
Както вие и вашите съпруги,
изцедени от делнични свади,
закопнели за нечии други
устни, длани – горещи и млади;
за страстта и случайно докосване,
за внезапния огън в очите,
за онази любов, до изнемогване,
дето дава и нищо не пита...

Вие всички егоистично ме искахте.
Аз бях жадна за всяко „Обичам те!“
Но... макар и раздадена,
по килима на есента
аз се връщам при себе си... Ничия.