понеделник, 16 април 2012 г.

Розовите очила

От NNY
Със самочувствието ми отново подновихме старата ни като света вражда. Седяхме на една разнебитена пейка в парка и си крещяхме, обезумели от гняв един към друг, докато хората, минаващи покрай нас, се правеха, че нито ни виждат, нито ни чуват.
Палех цигара от цигара в опит да се укротя, но проклетото копеле, изглежда, нямаше намерение да ме остави на мира. Почерпих го три бири, но той все така не млъкваше, погълнат напълно от тирадата си за външния ми вид и съмнителните ми душевни качества. По някое време - не знам кога точно, бях в нетрезво състояние - окончателно ми писна да му слушам глупостите и се пресегнах за раницата ми, от която исках да си взема розовите очила, но се оказа, че, в бързината да изляза от вкъщи, съм ги забравил.
Слънцето се беше заело с последната си задача за деня - да залезе. Аз реших, че изобщо не съм длъжен да слушам тия глупости, така че си тръгнах и го оставих да плямпа на гълъбите или пък там който се навие да го слуша. Не исках да се прибирам. Някак знаех, че щом малките часове почукат на вратата и приспят останалата част от света около мен, той пак ще дойде и ще продължи да ме мачка, заклещен между четирите стени на стаята ми. Там бягане няма. В относителния простор на парка винаги мога да стана и да си тръгна, но когато няма къде да ида, ще ми се наложи да изтърпя всички глупости, които той така разпалено хвърля към ушите ми.
Изобщо не можех да разбера какъв му е проблемът този път. Нито бях направил нещо лошо, нито пък изглеждах чак толкова зле. Е, че не съм пръв красавец е неоспоримо, но той определено прекали - думите, които употребяваше, за да опише лицето и косата ми не бих посмял да ги повторя пред сравнително културна аудитория. Че съм се подавал на низли страсти - така е. Че съм егоист и егоцентрик - неоспоримо. Обаче не можех да се съглася със всичко, което избълва към мен, повечето от което - признавам - вярно до известна степен, но ненужно преувеличено.
- Майната ти, злобар смотан - изсъсках срещу му, докато си прекарвах кабела на слушалките през тениската и се готвех да отпраша накъдето ми видят очите.
- Да, точно така! - подвикна той подире ми - Бягай! Бягай по-бързо докато не съм те убил с думи, момченце! Бягай, скрий се в някой бар и се натряскай до несвяст, утре пак ще се видим!
Не се обърнах. Не му показах среден пръст, както ми се щеше да направя. Дадох му всички поводи да си мисли, че думите му просто са минали покрай ушите ми, но те ме жегнаха, защото беше прав. Той, разбира се, нямаше как да го знае, защото видя само отдалечаващият се гръб на моя милост.
Закрачих по улиците тъжен, подритващ камъчета, капачки, празни кутии от цигари и какво ли не, докато в главата ми отекваха думите, изречени от него по мой адрес. Да имаш самочувствие се превръща във все по-тежко бреме. Направо да си каже човек, че не си струва. Ласкае те, приказва ти сладки думи, пък изведнъж вземе та да му стане нещо и започва да плюе по теб змии и гущери.
Краката ми, сякаш сами, ме довлачиха до един бар, който никога не бях виждал преди това. Влязох, поръчах си кафе и кола и затърсих душевен комфорт в една книга. Останах там цяла нощ. Пиех кафета и коли, онемял пред майсторството на класика. Мечтаех си някой ден да бъда поне толкова добър писател, но, разбира се, ми се щеше да успея да го задмина.
Когато първите лъчи на новия ден озариха улицата навън, погледнах часовника си и видях, че първият градски транспорт отдавна е плъзнал по шосетата и булевардите. Затворих книгата с нежелание, платих си сметката и си тръгнах.
Когато се прибрах не успях да мигна, заради количеството кофеин във вените ми.За това просто продължих да чета и си пуснах някаква неангажираща музика за фон. По едно време той отново се появи и продължи нападките си.
- Грозен си! Тъп си! Не функционално човешко същество си! Пиеш много! Бягаш от проблемите си!
Пресегнах се през него, взех си розовите очила и ги сложих набързо.
- О, розовите очила! По-добре ли ти стана? Седят ти отвратително. Изглеждаш като Лейди Гага. И косата ти на нищо не прилича. И тоя нос, я се виж бе!
- Абе - закрещях му в отговор - Що за самочувствие си ти?! За нищо не ставаш!
- Самочувствие ли? - повтори и започна да се смее - Приятел, аз съм съвестта ти. Самочувствие, ти май наистина си по-тъп от колкото си мислех!
След като изрече тези думи се почувствах като ударен с мокър парцал. Излиза, че бил прав за количеството мозък в главата ми. Седяхме и се гледахме известно време - аз шашардисан и опулен, а той с дяволита и самодоволна усмивка.
Хванах го светкавично за гърлото и го повалих на пода.
- Съвест, а?! СЪВЕСТ?!? - крещях като побъркан - Ей сега ще ти дам една съвест!!!
От джоба си извадих сгъваем нож, отворих го и, със злобна и маниакална усмивка, го забих в гърлото му чак до дръжката. После седнах отново на стола си, избърсах кръвта му в кърпата до мен и си наместих розовите очила.


сряда, 12 октомври 2011 г.

Sonnet 20

 by William Shakespeare
 A woman's face with Nature's own hand painted
Hast thou, the master-mistress of my passion;
A woman's gentle heart, but not acquainted
With shifting change, as is false women's fashion;
An eye more bright than theirs, less false in rolling,
... Gilding the object whereupon it gazeth;
A man in hue, all 'hues' in his controlling,
Much steals men's eyes and women's souls amazeth.
And for a woman wert thou first created;
Till Nature, as she wrought thee, fell a-doting,
And by addition me of thee defeated,
By adding one thing to my purpose nothing.
But since she prick'd thee out for women's pleasure,
Mine be thy love and thy love's use their treasure.

събота, 10 септември 2011 г.

Ами да!



Нямам време да бъда нещастна.
(Да върви по дяволите любовта!)
Това лято, преди да угасне,
ще изригне в хиляда слънца.
Още сто милиона дъждинки
ще целунат тревите в зори.
И звездите, преди да изстинат,
ще родят милиарди звезди.
Триста вятъра още ще духнат
над зеленото тънко море.
На съня ми, през пъстрите хълмове,
ще препуснат сто диви коне.
Още двеста Луни ще погледнат
с ококорено кръгло око.
Има, май че - безброи вълшебства.
А със мене - безброй и едно

Есен

Алфонс дьо Ламартин
Привет, гора, с венец, обран от листопада!
Жълтеят се навред окапали листа.
Последни ясни дни, привет! Във траур страда
природата — със мен в съзвучие е тя.

Минавам замечтан по пустата пътека;
обичам тъй до мен да се процежда пак
последна светлина, сподавена и мека,
на слънчев лъч, огрял през гъстия клонак.

През късна есен тук природата е бледна
и аз потръпвам цял пред нейните очи:
отива си другар, с усмивката последна
на устни, чийто чар смъртта ще изличи.

И тъй, със тиха скръб, че млъкнаха в сърцето
надеждите безброй за бъдещия ден,
обръщам се назад и виждам туй, което
в живота е било пропуснато от мен.

Земя, небе, поля, природа несравнима,
пред гроба си една сълза дължа на вас!
В простора — аромат, в светлика нежност има,
погледнеш ли ги тъй в предсмъртния си час!

Животът бих изпил съвсем до дъно, боже,
защото след сместа от жлъчка и нектар
накрая, утаен, във тази чаша може
да има капка мед — за мене сетен дар!

Във бъдещите дни към щастие съдбата
ме води може би и след безброй тегла
една душа, до днес за мене непозната,
със моята душа съзвучна би била!…

Но всяко цвете мре — за сбогом то тогава
изпраща аромат на всичко свое тук,
а моята душа в смъртта си преминава
като опечален и мелодичен звук.

събота, 18 юни 2011 г.

...


от Рейни

 ... мразя, но от определени неща се разбивам безостатъчно.
Мразя да ме унижават, да ме притискат до стената,
да усещам отвътре някакво нищо.
Мразя да ме съжаляват, да се чувствам смачкана.
Мразя да съм силна, и да го демонстрирам. 
И точно тогава дори да не мога да заплача...
Мразя да бият кучета. И деца. Мразя насилието -
и в червата си. Нищо, че мога да застрелям.
Мразя ехидния цинизъм, простаците, наглото безочие.
Мразя безхаберието на близките, на приятелите -
да ме нараняват смъртоносно, когато съм разтворена...
Мразя снобите. Показността. Фалша. Игрите.
И моите - когато аз играя по нечия свирка.
И успеха. Оня, придобит с цената на трупове.
Мразя да ми съсипват усмивката.
И да се усмихвам насила...
Мразя самодоволните муцуни, гаврата с хората.
Мразя сухото благодаря”,
когато съм раздала абсолютно всичко си АЗ.
Мразя връзките.
И контактите, защото нещо биха ми донесли.
Мразя консумацията на мигове.
И после все едно нищо не се е случило.
Мразя да ме зарязват,
когато имам мълчаливо изпиваща нужда.
Мразя да ми отнемат мечтите.
И никому да не вярвам.
Мразя лъжите. И да ме убиват с истини,
забравяйки, че и аз ЖИВЕЯ.
Мразя блудкавите, сладникави коктейли -
не само като питие.
И заемите - да съм длъжна. Не за материалното.
Мразя да се натрапвам. Да прося  внимание.
Мразя да се моля...
Мразя двойната любов - да съм някакъв придатък.
Малката стопанка на голямата къща”
е измислица.  
Да обичаш едновременно... Ще ми кажеш ли как е?
Мразя да съм ничия. И псевдосвободата.
Мразя "стриптийза" - на стъкления подиум да разголя душата си. 
А всички видяли я да я сграбчат, да я смачкат и натъпчат в задния си джоб.
Мразя "груповия секс".
Ревнива съм, но не това е причината -
ненавиждам, мразя да те деля .
А самата аз да съм поделяна...
Мразя съвършения ред - всяко нещо да си знае мястото.
Мразя "лещата". И здравословната храна насила.
От полезност.
Мразя да ми казват нямаш избор, трябва...”. Ужасно е.
Мразя думите винаги” и никога”,
когато ме обричат на безпътица...
Мразя да не си изпълняват обещанията.
Мразя и празнодумието, както и нищо да не ми обещават,  
сякаш съм въздух, празно пространство...
Мразя чувствата по задължение. Мразя и да съм навлек.
Мразя да ме боли до безсъзнание. И да съм сама сред тълпа от "приятели".
Май много мразя” се събра, а?
Има още. Мразя всичките... добронамерените доброжелатели.
Онези с изкривените усмивки, с "приятелското рамо", което освен да ми тежи
се забива дълбоко в сърцето ми, като онзи меч - на Артур.
Не знам и как се нарича,
и дали понятието е точно мразя,
и нищо, че обикновено ти знаеш -  
разказвам ти, защото някога имам чувството, че се интересуваш... 
Но всъщност не е така.
Аз говоря, а ти гледаш през мен... а дали виждаш друг, освен себе си...
...приятелю...

сряда, 8 юни 2011 г.

Все тебе търся, приятелю

на Папи единственият ми приятел
Все тебе търся
приятелю
когато ме стегне чепика
когато се смея наужким
а щурецът в душата ми вика
когато ми писне от тези
с фалшивите думи и чувства
когато навън е студено
а вътре е празно и пусто
все тебе търся
приятелю
за уморения кораб пристанище
да позакърпиш платната ми
да ме гушнеш мълком на рамото
и няма нужда да ти се правя
на по-добра и на по-красива
ти винаги ме приемаш такава
дори когато не ме разбираш
твоето тихо присъствие
е като водата от извора
дето цял живот всички го търсим
но само избраните го намират

Нарисувай ми

на Мишо
Нарисувай ми в парка януарския сняг
и лудия танц на снежинките в мрака.
Знам, че го можеш. Нарисувай снега,
че да минем по него той отново ни чака.

Нарисувай ми още априлския дъжд
и щастливото босо и мокро момиче.
Нека да тича с разпиляна коса,
с обувки в ръката и безумно обичано.

Нарисувай ми после онази мечта
на двамата влюбени и спрялото време
в онази мансарда, далеч от света,
събрала звездите от всички вселени.

Нарисувай китара и песен в нощта,
стихове, филми и книги любими,
френски шансони и дълги писма,
нежни ръце и очите ни влюбени.

Недей да рисуваш гари и влакове!
Нито пък сълзи и тъжни раздели,
и думи нечути, отнесени с вятъра.
Нарисувай ми Нежност, Любов и Споделяне!