...

от Рейни

 ... мразя, но от определени неща се разбивам безостатъчно.

Мразя да ме унижават, да ме притискат до стената,

да усещам отвътре някакво нищо.

Мразя да ме съжаляват, да се чувствам смачкана.

Мразя да съм силна, и да го демонстрирам. 

И точно тогава дори да не мога да заплача...

Мразя да бият кучета. И деца. Мразя насилието -

и в червата си. Нищо, че мога да застрелям.

Мразя ехидния цинизъм, простаците, наглото безочие.

Мразя безхаберието на близките, на приятелите -

да ме нараняват смъртоносно, когато съм разтворена...

Мразя снобите. Показността. Фалша. Игрите.

И моите - когато аз играя по нечия свирка.

И успеха. Оня, придобит с цената на трупове.

Мразя да ми съсипват усмивката.

И да се усмихвам насила...

Мразя самодоволните муцуни, гаврата с хората.

Мразя сухото “благодаря”,

когато съм раздала абсолютно всичко си АЗ.

Мразя връзките.

И контактите, защото нещо биха ми донесли.

Мразя консумацията на мигове.

И после все едно нищо не се е случило.

Мразя да ме зарязват,

когато имам мълчаливо изпиваща нужда.

Мразя да ми отнемат мечтите.

И никому да не вярвам.

Мразя лъжите. И да ме убиват с истини,

забравяйки, че и аз ЖИВЕЯ.

Мразя блудкавите, сладникави коктейли -

не само като питие.

И заемите - да съм длъжна. Не за материалното.

Мразя да се натрапвам. Да прося  внимание.

Мразя да се моля...

Мразя двойната любов - да съм някакъв придатък.

“Малката стопанка на голямата къща”

е измислица.  

Да обичаш едновременно... Ще ми кажеш ли как е?

Мразя да съм ничия. И псевдосвободата.

Мразя "стриптийза" - на стъкления подиум да разголя душата си. 

А всички видяли я да я сграбчат, да я смачкат и натъпчат в задния си джоб.

Мразя "груповия секс".

Ревнива съм, но не това е причината -

ненавиждам, мразя да те деля .

А самата аз да съм поделяна...

Мразя съвършения ред - всяко нещо да си знае мястото.

Мразя "лещата". И здравословната храна насила.

От полезност.

Мразя да ми казват “нямаш избор, трябва...”. Ужасно е.

Мразя думите “винаги” и “никога”,

когато ме обричат на безпътица...

Мразя да не си изпълняват обещанията.

Мразя и празнодумието, както и нищо да не ми обещават,  

сякаш съм въздух, празно пространство...

Мразя чувствата по задължение. Мразя и да съм навлек.

Мразя да ме боли до безсъзнание. И да съм сама сред тълпа от "приятели".

Май много “мразя” се събра, а?

Има още. Мразя всичките... добронамерените доброжелатели.

Онези с изкривените усмивки, с "приятелското рамо", което освен да ми тежи

се забива дълбоко в сърцето ми, като онзи меч - на Артур.

Не знам и как се нарича,

и дали понятието е точно “мразя”,

и нищо, че обикновено ти знаеш -  

разказвам ти, защото някога имам чувството, че се интересуваш... 

Но всъщност не е така.

Аз говоря, а ти гледаш през мен... а дали виждаш друг, освен себе си...

...приятелю...