СКИТНИЦА...

Не мога да стоя до безкрайност при надгробната могила на спомените. Нито да вия като селска оплаквачка.

Нощта-развратница разголва в тъмното звезда подир звезда.

Нощта никога не ми стига, както виното не стига за истинския пияница...

Искам да участвам...

В нащърбената чаша на утрото изливам нощните си недоволства.

Разкъсвам със зъби ризата на деня, за да не разкъсам себе си. Какво правя тук? И тук? И тук! В блатото, пропито с омраза. За да се науча на повече злост? Как да престана да се усмихвам? Тук се поболява дори слънцето. Никого не гали. Трябва да проспивам дните, за да притъпявам омразата.

Обожавам нощта. Само тя знае как да скрие истината, че се въртя в кръг. Че земята е грешна. И прекрасна само в песните на глупаците и сърцата на бедните. Земята на прогонените от рая, който никога не са виждали.

Затова ли съм тук?

За да участвам в провала?

Тръгвам. Слепец, които преминава през живота без да вижда нищо. Погребах миналото на дъното на дните си. Съкровищата ми лежат дълбоко в пясъка.

Сълзите ми четат книгата на Лукавия.

Несъвършени редове. Зле измислени причини и следствия.

Оставям змията на мира. Не питам защо е подала ябълката. Платили са й. Добре свършена работа. За прехраната. Не за интригата. Но питам — колко? Ако трябва да предвам някого, поне да знам истинската цена.

Тътря се със своето незнание....между хората и нещата,...между деня и нощта,...между спомени и забрава.

Не откривам посоката. Нито опорна точка. Никога не съм напълно тук. Цялата. Възторжена и доверчива.

Скитам. И няма да спра, докато тялото ми не издъхне от изтощение... избеляла дрипа, с която никой няма да облече гладната си за любов душа.

Спътник ми е Дяволът. Приятел. Съветник. Любовник.

Изкусител... най-вече. Коварен враг, който ме учи да оцелявам напук на коварството. Не го съдя. И съм му благодарна. Казват — благослови врага си, той те учи да растеш.

Когато си видял смъртта, бедите са последната възможност да се вкопчиш истински в живота, за да продължиш напред.

Големите и малките неща губят смисъла си, докато се търкалят. Изморяват се, издребняват, чупят се, стават на пясък, на прах, отвява ги вятъра — неизвестно накъде.

Пясъкът на времето безнадеждно изтича. Песъчинки, които си приличат. Дни, които се повтарят. Ликува единствено уловеният миг, ако успееш да докоснеш... неповторимото!

Докато бродех сама мислех, че никога няма да го срещна.

Докато Бях с него мислех, че никога няма да се наситя.

Докато се отдалечавах знаех, че болката няма да стихне...продължавам да скитам...

Сама. Не топли огънят на чужди чувства. Все едно — чужда дреха. Как да ти бъде по мярка.

Моята единствена мярка — любов.

Вода, останала в копитото на дявола.

Отпечатък... Следа...

Да задържа в ръце нищо не мога. Плод, предмет, камък, шепа пръст, човек или душата му. Усещам само следата, и пътя. Дълбок и невидим. Вървя и отблъсквам натрапниците. Хора и събития, на които не дължа нищо.

Никого не съм молила да чука на вратата на сърцето ми. И никога няма да се чувствам отхвърлена.

Отхвърлят ме тези, до които аз не се доближих!

Спирам като камък на бързея на реката и времето минава през мен. А нещото... извън, което не се измерва...

Непостижимо като залез. Неуловимо като полъх преди края...

Губя следата... Губя!

Насреща — бутафория. Хора, предмети и чувства. Усърдно имитират живота, представят си, представят се, предават се, не си прощават...

Съперничество към цел, която не съществува. Само ни бичува да участваме в надпреварата. Нажежава съзнанието, превзема вниманието, чувствата, илюзиите. Стои насреща — манекен на злото и обещава, обещава...

Дните бавно узряват. Като зърната на гроздето. Едно по едно. Дни — слънчеви или мрачни. Но плодът им сам избира денят, в които да се откъсне от дървото си.

Не е по силите ми да избера. Не знам какво да правя със себе си.

Докато се колебая, друг грабнал късмета.

Невидим бижутер изтръсква от торбата скъпоценните камъни, а камъкът на сърцето...захвърлен в ъгъла. Във витрината на мечтите — само фалшификати.

Нагледах се. Наслушах се. Не мога да си намеря масто. На какъв адрес да сменя днешния ден с утрешния? Тръгвам към супермаркета. Към рекламата за храни — и никакви чувства. Поглъщам реклама подир реклама. Станах дебела и безчувствена.

Да имаш най-доброто. Това ли било? Добрият вкус? Нищо подобно. Да имаш най-доброто, значи да се съмняваш в това, което имаш. Да го отхвърляш и отново...

Обувките на краката ми са скъсани от упорство — да получа правото да изживявам собственото си въображение. Но стената, от която се отдръпвам... Тя непрекъснато настъпва срещу мен. Обгражда ме. Глутница... Не се боя от преследване. Боя се да не изчезне желанието.

Съкровеното ми желание...

Пътник на гара, на която дори не знам името.

Това, което търся, не принадлежи никому. Никой не го е видял, но съм сигурна, че го има. Чувствам го. Стои в мен като отпечатък от друг живот. От друга планета. Случило се е с второто ми Аз. Нямам любима песен. Нито любима улица. Дори истинска любов. Само случайни скитнически часове. Спътници, загубени в планината. Спряли до един и същи огън, да се стоплят и изсушат. За да се разминат.

Никога не минавам по стара пътека.

Копая нов кладенец.

Дълбок кладенец. Докато бликне вода. Докато бликне сълза. Копая все по-дълбоко. Откривам друг път. Към другата земя. Дали защото тук не ми харесва, или защото не мога да остана вечно! Гледам часовника. Колко време копая? Колко труд... иначе Господ за какво да ми плаща престоя на Земята?

От умора не спя. Откъсвам душата си от тялото. Реших да я претегля при златар. Нищо не струва — отвърна ми презрително. Скъсана е.

Простреляна, може би?

Не знам.

Или взривена от болка? На всеки кръстопът питах. Питах — мимолетното струва ли си цената?

Второстепенна роля ми предлага режисьорът-случай. И защо я приемам? За да участвам. За да съм вътре. За да разбера. За да почувствам. За да не стоя в ъгъла на живота, схваната от съмнения, колебания, ревматизъм. С една душа — счупен съд, в който се опитвам да задържа малко вода... докато свиквам с жаждата!