...

 

Изтичам си по вените. Наникъде.
Хилава течност, уморена от страха,
разяжда костите на натежало време.
Усмихвам се, а искам да крещя.
А искам да изтръгна в този миг,
порасналия корен на самостност.
Да се затворя в нечия ръка-
на сигурно, на топло- доброволно.
Омръзна ми...Насрещни ветрове,
разкъсаха последната ми риза,
огънаха душата ми одве,
изплетоха ме на рибарска мрежа...
Възел до възел болки. До предел...
Къде ли всъщност е пределът на сърцето,
захванато като във нокти на орел?
И до кога е пътят към небето?..