Дотолкова ми стигат силите на мен.
Врабеца да нахраня със трошица.
Да кресна след избягалия ден.
Да поизправя стъпкана тревица.
Приятел да изслушам мълчешком.
Съвет да не раздавам непоискан.
Да тичам по обезлюдния перон
след влакове, които ни разсичат.
Да стисна зъби, да броя до сто,
когато ми се иска да ранявам.
Да милвам цвете, да говоря със дърво.
И рядко- да вървя по тротоара.
Дотолкова ми стигат. Да греша.
Да искам да се случват все неща,
които са привидно непотребни.
Да падам със затворени очи.
С отворени широко -да целувам.
Да ме е страх от мъртвите души.
От тъмното. Дълбокото. От сбогом.
Да дишам на морето със дъха.
Да ме разнежва първото кокиче.
Да споделя с децата си света,
какъвто заедно да доизмислим.
Дотолкова, доколкото да знам,
че мога да се губя във пиянство.
И от нахалство да изпитвам срам.
И винаги ми стигат за начало...
Няма коментари:
Публикуване на коментар